— Абе, ти не си ли бивш гепач от центъра на София? — изгледа внимателно той дебелия. — Що ми се струва, че навремето съм те ловил там и съм ти плюл в устата?
Тълпата, която беше замряла в очакване на развръзката, избухна в смях. Женята явно ги беше спечелил на своя страна. Дори „пашите“ го гледаха благосклонно.
— Слушайте ме сега, момчета! Всички по колите и гледайте да не се загубите по определените ви маршрути. Взимате каквото ви падне, но ключовете на мерцедесите давате на мен. Докарал съм най-добрите шофьори в София, няма нужда да се хабите!
Докато се придвижим и се дислоцираме на различни места в квартал „Свобода“ и „Надежда“, минаха още два часа. Само глухите и слепите май не разбраха какви намерения имаме. Женята съвсем се взе насериозно като вожд и съобщи на отговорниците по телефона:
— Чакайте по места, ние отиваме с Жоро да разузнаем какво е положението.
— Да ти го начукам в конспирацията — ядосах се аз. — За какво се правихме толкова време на тайнствени, като съобщаваш на сто души къде ще бъдем.
— Ти трай сега и не се бъркай в работи, от които не разбираш. Аз съм си направил предварителен план.
— Като си го направил, сваляй ме тука и върви да си го изпълняваш!
— Не се сърди бе, Жоре! — примоли се Женята. — Ще свършим за пет минути.
Минахме покрай кафенето почти пълзешком и забелязахме, че всички коли са там. Женята веднага почна да им изчислява цената.
— Жоре, тоя мерцедес — първия, ще го продадем, S класата става служебен, а ти направо си вземаш роудстара и да знаеш, че много ще ти отива.
— Поли ти каза никога да не изчисляваш предварително плячката, защото всичко може да се случи — окончателно се вбесих аз.
— В ръчичките са ни — потри нос Женята, обърна колата и след като се върнахме на изходния пункт, нареди на всички: — Момчета, има една горичка пред кафенето. Навлизате масово в нея и викате колкото можете, за да ги стреснем. Давайте!
Така и стана. Цялата банда нахлу с мощни викове в кафенето и за нула време го натроши. Само дето вътре нямаше нито един циганин, отвън — нито една кола, а от Киро Японеца, когото трябваше да приберем като заложник, за да го продадем срещу откуп, липсваше и най-малка следа.
— Свободни сте! — разпусна бригадите Женята и двамата с него потеглихме към офиса. По пътя той се обади по телефона на Поли.
— Свършихте ли? — попита онзи.
— Всичко е наред — бодро отвърна Женята.
— Карате ли ми Японеца?
— Никого не караме. Кафенето беше празно, но го направихме на бербап.
— След пет минути да си тук! — затвори му Поли.
В офиса ни посрещнаха толкова студено, сякаш влязохме в хладилник. На Поли направо не му се говореше.
— Сядай и пиши изложение до мен, с копие до Маджо — нареди грубо той на Женята. — Искам всичко по случая и най-подробно описание на твоето поведение.
— К’во ще пише бе? — рипна Димата. — Той не знае цялата азбука. — После се обърна към мен, разтри слепоочията си и вече по-кротко попита: — Кажи как стана, Жоре?
Разказах му нещата от игла до конец. Нямаше нужда да крия нищо, защото Димата така или иначе щеше да научи подробностите.
Той мълча известно време, след което отново избухна:
— Ще те катерим към Витоша, Женя, да знаеш! — закани се Димата. След това се вторачи в Поли и отчетливо добави: — Това е оня педераст прокажен Пашата, няма кой друг да е! Целият е пунт и пластика, да му еба майката! Той ни е издал. Пак е използвал пинизите на баба Илийца.
Глава XV
Вечерта Женята ми се обади по телефона. Той не знаеше къде живея, както и никой друг от организацията. Срещахме се в едно кафене, недалеч от офиса.
— Голяма мъка, братче — оплака ми се Женята. — Поли ме кара пет пъти да преписвам това изложение, а пък аз не съм силен с думите. Голям зор видях.
— Знаеш ли поне къде се слага запетайката? — попитах го насмешливо.
— Ами! Блъскам отвреме-навреме по една главна буква и някое тире, колкото да изглеждам интелигентен. Добре, че не ме прати на Витоша, щото лошо ми се пише. Ти щеше ли да ме гърбиш?
— Няма как. Ако те бяха вдигнали на баира, щях да те гърбя до посиняване. Работа, братко!
Това си беше самата истина. В организацията приятелството свършваше до първия гаф. Пък и напоследък Поли наистина го бе обзела изненадваща полицейщина и изискваше писмени обяснения от всеки провинил се.
— Знаеш ли как отървах кожата? — погледна ме хитровато Женята.
— Как?
— Казах му, че двамата с теб сме изловили някакъв непознат, който краде колите на СИК.