— Излизай! — развика се като бесен Женята, но първо измъкна нашия Иван.
— Ама аз не го познавам изобщо този… — започна да се оправдава преподавателят. — Преди малко се срещнахме и ми обеща да ме запознае с някакви момичета.
— Излизай! — закопчах му ръцете с белезници аз и го облегнах на колата. Женята на секундата му нахлупи черна качулка върху главата.
Някаква бабичка от съседния блок изведе кученцето си на разходка и вцепенена замръзна на входа.
— Прибирайте се, госпожо — вживя се съвсем в ролята си Бори и набързо показа първия документ, който му попадна в ръката. Може и да е било карта за трамвай. — Полицейска акция, районът е отцепен.
После върнахме Иван в ладичката, вкарахме преподавателя в синия форд, седнахме от двете му страни и потеглихме. През цялото време имитирахме разговор с въображаемото управление на столичната полиция.
— Обектът е заловен — дереше се Женята. Беше нагласил радиото така, че да пращи точно като полицейска станция. — Пристигаме!
Десетина минути по-късно спряхме пред офиса на Кирчо Малкия и изтикахме нещастния преподавател в мазето. В действителност то беше бивш хладилник, но в момента не работеше нито една от инсталациите му. Въпреки това спокойно можеше да мине както за затворническа килия, така и за една от прословутите стаи за разпит на столично градско управление. Даскалът буквално се насра от страх.
— Разказвай подробно за цялата схема! — реши да продължи играта на полицаи Женята. Имаше известни основания. Онзи вече беше заявил, че го е страх от мутрите и естествено се надявахме, ако ни повярва, да издрънка някоя глупост пред властта. Макар измислена.
— Защо съм тук? — опъна се каналджията. — Не съм държавен престъпник и бих искал да се свържа с адвоката си.
— Като не си престъпник защо ти е адвокат? — ядоса се Женята. — Прибрали сме те без свидетели, колата ти е на топло, така че никой не знае за теб. Най-много да те обявят за безследно изчезнал. Преподавателят по информатика обаче съвсем не се оказа толкова загубен и тъп, колкото го смятахме. Може би заподозря нещо нездраво и неистинско, а може би вървеше просто подир логиката.
— Убийте ме, но не вярвам да имате сърце за това. Всички ченгета са страхливи.
— Майната ти! — хлопна вратата на мазето Женята и ни избута напред, нагоре по стълбищата. Остави даскала сам в мазето. Очевидно се чудеше вече какво да го прави.
Седнахме в кухнята, изпихме по една минерална вода и започнахме да обсъждаме въпроса делово. Явно този ден не ни вървеше.
— Виж какво, Женя — предложих аз. — Той няма да се върже на полицейските номера, ами дай да го почнем както си знаем.
Женята ме изгледа отдолу нагоре сякаш бях споменал най-скверното нещо на света. Той също бе странна фигура. Поръчваше убийства без да му мигне окото, пращаше бригади да правят погроми, но не понасяше лично физическото насилие. За последен път беше използвал юмруците си преди много години.
— Да опитаме ли още веднъж? — почеса се по носа Женята.
— Няма какво да опитваме повече — отвърнах. — Време е да действаме!
За разлика от него, аз изобщо не се притеснявах да напердаша когото и да е било. Пък и на всичко отгоре този преподавател силно ме дразнеше с неговото нахалство и пренебрежение. С най-голямо удоволствие щях да го смажа. Единственото ми съображение да не го почна веднага беше свързано със собствените ми ръце. От известно време бяха в синини.
— Я иди намери нещо, за да не се хабим! — кимнах аз към Бори.
Той веднага се сети за какво става дума, завъртя се из къщата и след минути се върна с две железни удължения за прахосмукачка. Вършеха ни прекрасна работа.
Слязохме в мазето и се изправихме от двете страни на леглото, за което бе окован даскалът. Той имаше качулка на главата и не ни виждаше, но и ние едва го различавахме в мижавата светлина.
— Да те почваме ли? — попитах го аз без никаква милост. След което стоварих желязото върху гърдите му с такава сила, че онзи загуби ума и дума.
Точно тогава влезе Женята. Фенерчето му беше по-силно от нашите и осветяваше почти цялото мазе. Приближи се до окования на леглото преподавател по информатика и спокойно опипа вратната му вена, за да се убеди, че е жив. Сетне кротко го погали по качулката.
— Познаваме се отдавна с теб, Чавдаре — заговори изненадващо Женята със собствения си глас. — Помниш ли Магурата?
— Значи вие не сте ченгета, а мутри? — усети се най-сетне даскалът.
— Не сме никакви мутри, а твои приятели, които познават приятелката ти.
— Оставете момичето на мира. Тя няма нищо общо с моите истории.
— Този път не позна. След малко ще пратя четирима да й се изредят.