— Прати петима, за да й стигнат — изненадващо подрипна както бе окован даскалът. — Хич не ми пука за нея, нали за това съм хукнал по пички!
Женята видимо се обърка от тази реакция на каналджията, прехапа устни, издърпа желязната тръба от ръцете на Бори и очерта една линия около коляното му. После тихо му прошепна:
— Точно тук ще ти счупя крака.
— Чупи го! — изрепчи се за пореден път даскалът. — Ти явно не знаеш нищо друго, освен да заплашваш.
Женята върна тръбата на Бори и тихомълком се изниза. Остави всичко на нас. Започнахме да млатим Чавдар само по меките части от тялото. Налагахме го жестоко и безмилостно, но внимавахме да не строшим някоя кост. Побоят си има своя вътрешна логика и психология, като всяко друго човешко действие. Етапите се подреждат горе-долу така:
Първо битият изпитва жестока болка и крещи като луд. След това омеква, организмът му се предава и е готов да обещава всичко. Накрая не чувства нищо. Консумира ударите като нещо съвсем нормално и ако е съумял да запази капчица съзнание, просто се чуди дали ще умре сега или по-късно. Бори не познаваше тази логика и затова се наложи да го спра насила. Пък и моята желязна тръба се изкриви.
— Стига дотук, засега! — тръгнах към изхода аз.
— Що бе, този е готов да си каже всичко — подвикна след мен Бори.
Изобщо не си направих труда да му отговарям. Пребитият преподавател по информатика трябваше да поизстине малко, да усети болката от нанесените удари и да се ужаси от перспективата за следващ побой. По този начин се правеха тия работи. След това щеше да признае каквото поискаш от него. Слава богу, че с годините си бях изградил някаква лична защита. В мазето наистина се държах като звяр, но още щом излязох на светло, тутакси забравих за случая. В общи линии така оцелявах. На практика живеех в два паралелни свята.
Глава XVII
Качихме се уморени при Женята и Иван. Заварихме ги един срещу друг, притиснали ушите си с длани.
— Какво правите, бе? — попитах ги аз.
— Отдолу се чува всичко — проплака Иван. — Направо ужас!
— Работа, братовчед, работа… — потупах го по гърба аз и си отворих нова бутилка минерална вода.
Бори отиде до тоалетната, Иван съвсем се смали от страх, а Женята изпадна в някакво летаргично настроение. Гледаше през прозореца без да продума. Отвреме-навреме нервно се чешеше зад врата и отново се вторачваше в нищото.
— Дай да го пуснем тоя — предложи по едно време той. — Няма да ни каже нищо.
— Точно сега е готов — възпротивих се. — Само ми дай минутка, за да взема глътка въздух.
Боят наистина беше тежък физически труд. Пребиваш човек, който не иска да умре и с когото реално нямаш разговор. По-лесно е да го застреляш примерно, отколкото да го пречукаш. Изобщо — цяло изкуство.
— Добре — въздъхна Женята, — но този път искам да свършите бързо.
— Нямаш проблем — отвърнах. — Даскалът е готов. Слязохме отново в мазето и докато свикнахме в тъмнината се случи нещо, което никой от нас не очакваше. Преподавателят по информатика успя да се изправи с цялото легло и налетя върху нас.
— Аз съм непобедим! — крещеше той в някакъв странен делириум, докато Бори го налагаше с тръбата по главата. — Ще ви смачкам, мръсни копелета!
— Пусни го Бори — наредих. — Махни му и прангите!
— Сериозно ли говориш?
— Напълно сериозно!
По това време вече мразех организацията до смърт. Особено масовите издевателства, когато сто души пребиваха един. У мен се обаждаше бившия спортист. Исках да се изправя очи в очи с противника, който и да е той, и тогава да видим как ще свършат нещата.
Бори страхливо издърпа леглото и отключи белезниците на ръцете и на краката. Даскалът се нахвърли върху мен като слон. Без съмнение беше доста як мъж, но аз го придърпах с една от обичайните си хватки (сваляне с придърпване) и му направих оглавник. Усещах го как се задушава под мишницата ми. Бори също не си губеше времето, налагаше го по бъбреците и го риташе в слабините, докато оня си глътна езика.
— Стига! — показа се на стълбите Женята и се включи в операцията по спасяването. Не беше никак лесно, защото явно даскалът имаше някакво хронично заболяване, за което ние нищо не сме подозирали. В крайна сметка успяхме да му измъкнем езика и след десетина минути той дойде на себе си.
— Какво искате? — промълви омаломощен.
— Долари, марки и злато — наведе се над него Женята.
— Имам една златна гривна и един пръстен, вземете ги! Имам и триста марки, които мислех да пръскаме по пички… Долари нямам!
Бори това и чакаше. Веднага измъкна от джоба му тристате марки и ги напъха в горното джобче на ризата си. Женята взе златната гривна и пръстена. Поли обаче ни беше внушил едно поверие, че златни бижута се подаряват само от сърце, иначе носят нещастие.