— Това злато от сърце ми го даваш, нали? — попита го той.
— Абе, давам ти го! Вие ме пребихте от бой, к’во ме питаш дали е от сърце. Смея ли да ти откажа?
Бори дори не дочака да си довърши изречението и отново го удари с тръбата по главата.
— Кажи, че е от сърце.
— Добре де, от сърце е — съгласи се най-сетне мъжът. След това, малко поуспокоени, се качихме отново горе, за да обмислим как да продължим.
— Да му теглим още един бой?
— Няма да издържи — опъна се Женята. — На всичко отгоре преди малко се разходих по улицата и гледам някакви прозорци почнаха да светват. Много врещи тоя, изглежда мазето не е добре изолирано.
Пратих Бори отново долу и реших сам да проверя как стои въпросът с изолацията. Наистина се чуваше. После слязох и аз в мазето. Ударих един лакет в гърба на Чавдар и той отново си глътна езика. Направо ни скъса нервите с тоя език. Изглежда му имаше нещо. Извадихме му го криво-ляво и за последен път му поставих директно въпроса:
— Ще признаеш ли, че си крал коли от ВИС, СИК и „Аполо“?
— Никога не съм пипал застраховани от вас коли — отвърна за пореден път преподавателят. Не можеше да му се отрече, че носеше корава душа. — Вие ме пребихте вече, нищо не остана от мен. Няма какво да признавам!
Качихме се горе и легнахме да спим. Разположихме се върху столовете, по масите, кой където намери. Сутринта се събудихме в ужасно настроение. Бяхме изчерпали кажи речи целия арсенал от средства и срещу тях имахме единствено някакви кирливи триста марки и една златна гривна.
— Да се обадим на Поли.
— Ти ли ще му звъниш — изгледа ме продължително Женята.
Той не умееше да говори конспиративно и хем му се искаше аз да поема отговорността, хем не искаше да отстъпва позициите си пред боса. В крайна сметка се съгласи.
— Здрасти, Поли — вдигнах телефона аз. — Имаме проблем.
— Не съм в София — отвърна ми той.
Това доста ни изненада. Даскалът явно нямаше да ни свърши работа, но пък от друга страна не смеехме да го пуснем без разрешение. Трябваше бързо да измисля нещо.
— Тука имаме едно кученце. Оказа се много непослушно. Постоянно си защипва езика и вряка като настъпано. Чува се из целия квартал.
— Разбрах те — прекъсна ме Поли. — Непослушните кучета се изхвърлят на улицата. Само кажи на онзи до теб да не ми се обажда, аз сам ще разбера откъде сте го взели този помияр като се върна.
Поли без съмнение ми предаде в същия конспиративен стил да го предпазя от Женята. Той също прекрасно го познаваше и се боеше да не изтърси нещо директно по телефона.
— Махай го тоя пендел, че ми дойде до гуша! — изтегна се уморен на фотьойла Женята.
— Ще слезна да го питам още един път — оставих го да дреме аз и за пореден път слязох в мазето.
Даскалът изглеждаше съвсем изстинал. Беше посинял от студ. Болеше го всяко кътче от тялото му и още като го попитах готов ли е да почваме отново, с треперещ глас вдигна ръка:
— Стига толкова, момчета! Ще говоря каквото искате, не мога да издържа повече бой.
— Искаме да признаеш, че си крал коли на ВИС, СИК и „Аполо“ — повторих за кой ли път аз. Това беше хрумване на Поли, за да не може балъка да се усети от коя точно организиция сме.
— Добре де, как да призная като се занимавам само с ладички и си ги пренабивам сам. Не ми е минавало и през ум да навлизам във ваша територия.
Вдигнах тръбата на Бори, тъй като моята вече не ставаше за нищо и леко го плеснах през бъбреците. Целият се сви отново. За съжаление, стана ми пределно ясно, че този преподавател е грешен избор, обаче от друга страна можехме да вземем по някой лев.
— Ти едва ли работиш сам… — побутнах го аз.
— Естествено. Учителят по математика ми помага. Прави ми отцепление когато крада ладичките и е по-добър специалист от мен в пренабиването на номерата.
— А откъде намери канал?
— С това се занимава даскала по литература. Той има връзки в Молдова, Украйна и нагоре.
— Чудна мафийка сте! — не можах да сдържа смеха си. — Интересно на какво учите децата?
— Лично аз съм преподавател по информатика — послушно отвърна онзи под качулката.
— Браво на теб. Ще те пусна, но искам двеста хиляди марки от спестяванията ти!
— Не съм и сънувал толкова пари — подскочи даскалът, обаче на мен такива не ми минаваха. Той беше в занаята доста години и лесно можех да направя сметка колко е заровил в някои лозе. — Най-много мога да ти дам двайсет хиляди.
— Май ще се наложи отново да развъртя сопата — предупредих го аз.