— Зле съм — призна си откровено той.
— Сега ти слагам тука едно диктофонче и искам още един път цялата истина отначало докрай. После ще ти махна качулката, докато напишеш всичко на ръка. Разбира се, с гръб към мен.
Признанията му по нищо не се различаваха от тези, които вече бяхме получили. Отново се появиха учителят по математика, учителят по литература и т.н. Единствената разлика бе, че спомена имена, от които са крали колите и причините да ги подберат.
— Това, което ми се случва не ми е за първи път — изненадващо сподели той. — Много са ме били.
— Казвай! — подканих го аз.
— Преди десетина години работех с един крадец от Гео Милев — започна да нарежда даскалът и аз веднага се сетих, че става дума за Женята. — Бяхме гепили поредната лада. Разглобявахме я за части на едно наше място, когато изненадващо се изтъри Карамански и един звяр Цецо. Този до мен избяга като ракета. Никога не съм виждал човек да тича така бързо.
— После?
— После Карамански взе чука от ръцете ми и счупи гръдната ми кост. Повдигни пуловера и ще се убедиш, че съм прав.
Вече нямах доверие на никого и наистина го направих. Дрехите му смърдяха на кръв. Пуловерът му бе подгизнал. Запретнах го леко и въпреки мижавата светлина съвсем ясно видях очертанията на счупеното върху гръдната кост.
— Само с това ли се оттърва?
— Амии… — едва чуто промълви даскалът. — Карамански и оня звяр ми поискаха двайсет хиляди марки глоба и си ги платих съвсем сам. Онова копеле така и не се появи повече.
— Добре — свалих качулката аз и застанах зад гърба му, така че да не може по никакъв начин да ми види лицето. — Сега опиши всичко подробно, но без да споменаваш за случая с Карамански.
Изчаках го да приключи, сложих отново качулката и го поведох нагоре по стълбите. Колата вече чакаше. Качихме го на задната седалка и започнахме безкрайна обиколка по улиците на София, за да загуби представа къде точно е бил. Междувременно Иван се обади, за да потвърди истинското място на жилището му, на местоработата му и на квартирата на приятелката му. Даскалът не беше излъгал.
— Сега ще те хвърля в едно дере — подшушнах аз и заредих пистолета зад гърба му. — Тичаш направо и се хвърляш по очи. Погледнеш ли към нас, застрелян си!
Женята спря някъде по околовръстния път, изхвърли даскала като парцал и той побягна през глава. Не посмя дори да помисли за някакво проследяване. Как се е прибрал вкъщи нямахме никаква представа, но на другия ден го намерихме точно според уговорката.
— Вземаш стоте хиляди марки, сядаш до телефона и чакаш да ти се обадим! — бях му наредил аз.
Глава XIX
На другия ден по обяд се обадих на даскала:
— Готов ли си? — попитах.
— Готов съм — отвърна мигновено той. — Чакам. Затворих му веднага и го оставих да виси пред телефона. Звъннах едва на следващия ден и то по същото време:
— Как си тарикат?
— Готов съм.
— Браво на теб — затворих телефона и отново се обадих на третия ден.
Всъщност първо звъннах и изчаках да вдигне, след което веднага хлопнах слушалката. Повторих няколко пъти, докато оня се изнерви до крайност. И когато сметнах вече, че е напълно омаломощен, най-сетне се представих:
— Обажда се един твой приятел.
— Готов съм — щеше да ми спука тъпанчето даскалът. На четвъртия ден му се обадих около два часа следобед. Настъпих го още с вдигането на слушалката:
— Готов ли си?
— Нали ти казах! Чакам ви.
За пореден път хлопнах телефона, обаче се обадих след някакви си пет минути и очевидно го намерих напълно объркан:
— Излизаш от вкъщи с парите, тичаш по бордюра към локалното платно на булеварда и не се оглеждаш. Ние ще те наблюдаваме през цялото време.
— Тръгвам — съгласи се преподавателят по информатика.
До едно време мислехме, че планът върви така, както го бяхме замислили. Даскалът наистина се появи с чанта, в която трябваше да са парите, изкачи запъхтян малката височина и хукна по бордюра покрай локалното платно. Наблюдавахме го внимателно от нашата кола. Шофираше Иван, до него седеше Бори, а аз се бях настанил отзад. Женята чакаше върху кросов мотоциклет под моста на детелината. Той бе отличен шофьор и още по-добър мотоциклетист. За него не преставляваше никакъв проблем да гепи чантата в движение. Видяхме го как излезе от завоя и точно тогава забелязахме една магистрална полицейска кола от най-бързите — алфа-ромео. Явно, тъпото преподавателче все пак ни беше издало и сега полицаите ни дебнеха на гюме, за да ни хванат.
— Този път му ебах майката на тоя тъпанар! — заканих се аз.