— Даскалът ли? — попитах аз.
— Не мисли за него. Той е вече в един по-добър свят — отряза ме Поли.
Отношенията ми с него винаги са били доста особени. Поли не си позволяваше да се държи с мен както с останалите бригадири, защото интуицията му подсказваше колко ще сбърка, ако се опита да ме наругае пред всички. Бях готов да му посегна за всяка обида и той го съзнаваше прекрасно. Затова сдържа нервите си, когато вбесен докрай се обадих.
— За втори път ни преебаваш, Поли! Нищо не взехме от парите на Амигоса, а пък сега и от тези.
— При Амигоса бяха деветдесет хиляди, нали така? — просъска той.
— Толкова.
— Ти беше наел Никеца без да ме питаш, а пък Венци сам напусна?
— Е, и?
— Значи те няма какви пари да търсят от мен. А за теб остават трийсет хиляди, нали?
— Така е.
— Така е, но сега ти налагам глоба двайсет хиляди за дето си вкарал Никеца в играта без мое знание. Затова вземи десет хиляди — отброи от купчината Поли и ми ги подаде.
— Дай да тръгваме — дръпнах Женята с раздразнение и след малко бяхме на чист въздух.
Чувствахме се безкрайно уморени и изтощени. Изминалият ден не беше от най-хубавите в живота. На всичко отгоре, трябваше да дадем по някоя марка и на нашите помощници.
— Хиляда марки им стигат — заяви безцеремонно Женята.
— За двамата? — учудих се аз.
— Не бе, по хиляда на всеки. И без друго Иван нищо не е свършил.
— Как не е свършил? Той ни домъкна даскала.
— Хиляда на Иван и две хиляди на Бори — отсече Женята. — Нито искам да се карам с тебе, нито да се пазаря.
— ОК — съгласих се аз.
Беше ми криво и единственото ми желание се въртеше около леглото вкъщи. Едва ли щях да заспя без диазепам. Надежда, както винаги, щеше да дойде със следващия ден и със слънцето. Бедата беше, че все още не знаех надежда за какво.
Глава XX
Имаше разбира се и хубави дни. Точно в един такъв спрях аудито си кабрио пред басейна „Спартак“, целият окичен в златни ланци и златен кръст на гърдите. Тези атрибути изглеждаха смешни и ненужни, обаче посветените знаеха много добре какво означават. Всъщност, правото да ги носиш определяше точното ти място в йерархията. Изкачих се бавно по стълбите и забелязах група стилно облечени момчета, които пиеха различни безалкохолни питиета, разположени около две пластмасови маси.
— Кой от вас е Златко? — попитах небрежно, гледайки една педя над тях. Това си ми беше стар навик. Никога не се интересувах от събеседниците си.
— Аз съм Златко — изправи се един здрав мъжага, приблизително една глава по-нисък от мен, но видимо много як. Носеше дънково, изрязано около раменете яке, дънков панталон и маркови маратонки. Веднага го познах. Бяхме приблизително на еднакви години и доста често се засичахме във фитнес-залите. Нямах представа за кого работи, а както се оказа по-късно, той пък съвсем не знаеше аз къде съм.
— И ти ли си в тая работа? — засмя се Златко. Прегърна ме съвсем приятелски и ме потупа по рамото.
— Бе, май и двамата сме в кюпа — засмях се аз.
Златко безспорно ми стана симпатичен. Причината да се появя на басейна беше съвсем елементарна. Комшиите обикновено ме отбягваха, но когато ножът опреше до кокала, винаги търсеха моята помощ. До нас живееше една художничка. Приложничка някаква, разработила дизайна на един от многобройните араби, които по това време нахлуваха в България. Когато свършила работа, онзи отказал да й плати. И тя веднага изтича при мен. След месец се оказа, че зад него стои Златко.
— Дай да оправим тая далавера — предложих му аз. — Женицата си изкарва хляба с бачкане.
— Ами да я оправим! — кимна Златко. — Само че къде да го търся този циганин?
— Нали си му застъпник? Ти гарантираш парите, ти плащаш и после си ги търсиш от него.
— Колко съм му застъпник аз си знам! Укроти се малко да помисля — отдели ме той от масата и тихо допълни: — Имам си шеф, брат. Не мога да взема никакво решение без него.
— Аз знам, че имаш шеф. Молбата ми е да приключим по-бързо.
Златко извади мобилни си телефон, загърби ме и набра някакъв номер.
— Пламене, можеш ли да прескочиш за миг? — попита той. След това отново ме върна на масата и ми поръча кока кола.
Нямах представа нито кой е Пламен, а още по-малко каква им е организацията. Смятах ги за поредните самодейци, които се правеха на ВИС и СИК. Едва сега забелязах, че Златко имаше по себе си злато. Две тежки обици на лявото ухо и масивна гривна на китката. Другите изглеждаха съвсем нормално. Нямаше нито един с бръсната глава, а дрехите им не се различаваха по нищо от тези на всеки нормален гражданин.
— Ето го Пламен, идва — вдигна се по едно време Златко. Аз също станах след него.