Аз пък настоях, че не е така.
— Прикривачите, които практикуват контролирано безумие, вярват, че що се отнася до индивидуалността, цяла та човешка раса се дели на три категории — каза той и ми се усмихна както винаги, когато неочаквано ме насаждаше на пачи яйца.
— Това е абсурд — възразих аз. — Човешкото поведение е твърде сложено, за да бъде категоризирано така просто.
— Прикриваните пък твърдят, че ние не сме чак толкова сложни, колкото си въобразяваме — каза той, — и че всички принадлежим към една от трите категории.
Избухнах в нервен смях. Обикновено бих приел подобно твърдение като шега, но тъй като този път съзнанието ми бе извънредно ясно, а мислите — горчиви, почувствах, че той наистина говори сериозно.
— Сериозно ли? — попитах аз, колкото успях по-учтиво.
— Съвършено сериозно — отговори той и се разсмя. Смехът му ме поотпусна. А той продължи да обяснява системата на прикривачите за класифициране. Дон Хуан каза, че хората от първата категория са: изрядни секретари, помощници, компаньони. Те са с много непостоянна индивидуалност, но непостоянството им не е благодатно. Услужливи са, грижовни домошари, донякъде находчиви, с чувство за хумор, възпитани, благи и деликатни. С други думи — най-прекрасните хора, които човек може да срещне, но с един огромен недостатък: не могат да действат самостоятелно. Този вид хора изпитват постоянна нузкда някой да ги направлява. Под нечие ръководство, независимо колко брутално или антагонистично може да е то, те са направо изумителни. Оставени сами на себе си обаче загиват.
Хората от втората категория съвсем не са приятни. Те са дребнави, отмъстителни, завистливи, ревниви, егоцентрични. Говорят единствено за себе си и обикновено изискват от другите да се съобразяват с тях, винаги вземат инициативата в свои ръце, дори ако това не им е много изгодно, винаги са неспокойни и не знаят какво е отдих. Чувстват се несигурни и вечно недоволни, колкото по-несигурни са, толкова по-зли стават, фаталният им недостатък е, че и човек биха убили само и само да са начело.
В третата категория влизат хората, които не са нито добри, нито зли. Не служат никому, нито пък се налагат над другите. По-скоро са безучастни. Имат възвишена представа за самите себе си, произлизаща единствено от мечтите и самозалъгването им. Ако в нещо са все пак нео-бикновени, то това е във вечното им очакване нещата да се наредят от само себе си. Очакват сбетът да ги открие и позори. Осбен това притежават удивителната способност да си въобразяват, че държат в ръцете си „ключа за велики дела“, които са само във временен застой и които те постоянно обещават да извършат, но така и не успяват, защото всъщност са извън техните възможности.
Дон Хуан каза, че самият той определено принадлежи към втората категория. След това ме помоли сам да определя собствената си категория, от което аз направо подскочих. Дон Хуан се присви от смях. После отново ме прикани да се самокласифицирам и аз с неохота предположих, че може би съм някаква комбинация и от трите категории.
— Не ми пробутвай този номер с комбинацията — каза той все още през смях. — Ние сме прости същества и всеки от нас спада към един, само един от трите вида. И що се отнася до мен самия, аз считам, че ти принадлежиш към втората група. Тях_ прикривачите _ги наричат „пръдни“.
Исках да възразя, че схемата му на класификация е унизителна, но се спрях своевременно, вместо това казах, че ако наистина съществуват само три вида индивидуалност, то всички ние сме уловени в една от тези три категории за цял живот, при това — без надежда за прекласификация или спасение. Той се съгласи, че е точно така. С изключение на това, че все пак има спасителен изход. Магьосниците отдавна знаели, че само нашето себеотражение попада в една от трите категории.
— Проблемът ни е, че се взимаме твърде на сериозно — каза той. — в която и категория да попада нашата самопредстава, това се дължи изключително на факта, че имаме самомнение. Ако не бяхме така самомнителни, попадането ни в една или друга категория би било без значение. Аз вина ги ще си остана „пръдня“ — продължи той, като целият се тресеше от смях. — както и ти. Но аз сега съм пръдня, коя то не се взима на сериозно, докато ти все още се взимаш!
Бях възмутен. Исках да споря с него, но не можех да събера сили.
На пустия площад смехът му прокънтя зловещо. Тогава дон Хуан смени темата и изброи на един дъх основните ядра, които бе обсъждал с мен: Проявленията на духа, Почукването на духа, клопките на духа, връхлитането на духа, Изискванията на намерението и Боравене с намерението.