За да се справи с това безизходно положение, нагуалът Хулиан решил да принуди дон Хуан да осъществи още веднъж, но вече по друг начин, свободно преместване на събирателната си точка.
Прекъснах го, за да попитам дали това се е случило преди или след неговото изживяване при реката. Дон Хуановите истории нямаха хронологичния ред, от който се нуждаех.
— Това се случи няколко месеца след онзи случай — отгово ри той. — И да не си помислиш, че веднъж изживял това раздвоено възприятие, бях станал по-мъдър и по-трезвомислещ. Нищо подобно! Помисли какво става с теб — продължи дон Хуан. — Аз не само непрекъснато разкъсвах твоята последователност, аз я направих на парченца, а погледни се само: ти продължаваш да действаш, сякаш нищо не се е случило. Това е върховно постижение на магичното, на възнамеряването. Навремето и аз бях същият. За известен период се чувствах като замаян под влияние на изживяното, а после го забравях и завързвах прекъснатите краища, сякаш нищо не се е случило. И именно поради тази причина моят благодетел считаше, че ние можем да се променим истински само ако умрем.
Дон Хуан каза, че нагуалът Хулиан използвал Тулио, необщителния член на своето домакинство, за да нанесе нов разстройващ удар върху психологическата последователност на дон Хуан.
Той поясни, че сред чираците царяло вечно разногласие по всички въпроси, с изключение на един — че Тулио е презрян, надут дребосък. Ненавиждали Тулио, защото той или ги от-бягвал, или се заяждал с тях. Отнасял се към всички с такова пренебрежение, че те се чувствали като нищожества. Били убедени, че не им говори, защото няма какво да каже, и че най-типичната му черта — неговата непоклатима надменност, е всъщност прикритие за плахостта и стеснителността му.
При все това, като че ли напук на неприятната му личност и за всеобщо огорчение на всички чираци, Тулио притежавал неоправдано според тях влияние върху живота на цялото домакинство — особено върху нагуала Хулиан, който имал слабост към него.
Една сутрин нагуалът Хулиан разгонил за цял ден всички чираци да изпълняват различни поръчки в града. Освен по-старите членове на групата единственият останал в къщата бил дон Хуан. По обяд нагуалът Хулиан се отправил към кабинета си, за да се заеме с ежедневното си деловодство, като влизал, небрежно помолил дон Хуан да му помогне при сметките. Дон Хуан започнал да преглежда отчетите за приходите в стопанството и скоро видял, не за да може да продължи, са му нужни някои данни, които Тулио, надзирателят на имота, трябвало да отбележи отстрани на графата, но очевидно бил забравил.
Нагуалът Хулиан бил крайно ядосан от пропуска на Тулио, което зарадвало дон Хуан. Нагуалът нетърпеливо наредил на дон Хуан да намери Тулио и да му каже незабавно да се яви в кабинета.
Наслаждавайки се на мисълта за унизения Тулио, дон Хуан хукнал из полето, придружаван, разбира се, от един ра-ботник, който да го пази от човека чудовище. Намерил Тулио да надзирава работниците — както винаги от разстояние. Дон Хуан бил забелязал, че Тулио не обича да влиза в пряк контакт с хората и винаги ги наблюдава отдалеч.
С рязък тон и по един подчертано заповеднически начин дон Хуан казал на Тулио да се върне с него в къщата, защото нагуалът го вика. Тулио измънкал, че в момента е зает, но ще дойде след около час. Дон Хуан настоял, знаейки, че Тулио няма да си направи труда да спори с него, а ще го отпрати с пренебрежително тръсване на главата, затова се изумил, когато Тулио неистово се разкрещял срещу него. Сцената била така неестествена за характера на Тулио, че дори полските работници наоколо спрели да работят и се спогледали въпросително. До този момент никой не бил чувал Тулио да повиши глас, а още по-малко да крещи неприлични думи. Самият дон Хуан бил така силно изненадан, че започнал нервно да се смее, което направо вбесило Тулио, който на сбои ред взел един камък и го метнал по дон Хуан.
Дон Хуан и неговият „телохранител“ хукнали обратно към къщата. Пред входната врата обаче заварили Тулио. Той разговарял тихо и се шегувал с няколко от жените, както си му бил навикът, извърнал глава, пренебрегвайки дон Хуан, вбесен, дон Хуан гневно се нахвърлил върху него за обидите, които Тулио му отправил там, на полето. Тулио и жените се облещили към дон Хуан, сякаш е полудял. Но явно този ден Тулио все пак не бил на себе си — внезапно изревал на дон Хуан да си затваря устата и да си гледа работата. После арогантно обвинил дон Хуан, че се опитва да го злепостави пред нагуала Хулиан.
Жените смаяно заахкали и неодобрително поглеждали към дон Хуан. Опитали се да успокоят Тулио. Дон Хуан наредил на Тулио да отиде незабавно в кабинета на нагуала и да даде необходимите обяснения по сметките. Тулио от своя страна му отвърнал да върби по дяволите. Дон Хуан вече се тресял от ярост. Простото поръчение да попита за сметките се превърнало в кошмар. Едва се сдържал, жените го наблюдавали внимателно и това го ядосало още повече, в безмълвен бяс дон Хуан изтичал до нагуалския кабинет, оставяйки Тулио и жените да хихикат зад гърба му. Смайването на дон Хуан обаче стигнало своя връх, когато, нахлувайки в кабинета на нагуала, открил Тулио да седи зад бюрото, изцяло погълнат от сметките. Дон Хуан направил върховно усилие и овладял гнеба си. Усмихнал се на Тулио — вече нямало за какво да се кара с него. Изведнъж разбрал, че нагуалът Хулиан е използвал Тулио, за да го изпита дали ще изпусне нервите си и дали ще се поддаде на гнева. Но той възнамерявал да не му достави това удоволствие.