Дон Хуан сигурно реши, че собствената му метафора е много забавна, защото смехът му гръмна в празната стая.
Когато отново подех темата за пещерата, той се направи, че не ме чува. Познах, че се преструва — по блясъка в очите му и по тънката усмивчица.
— Снощи съзнателно ти казах за първото абстрактно ядро — рече той — с надеждата, че като поразсъждаваш вър ху подхода, който съм използвал спрямо теб през тези години, сам ще се сетиш за останалите ядра. Ти прекара с мен дълго време, така че би трябвало добре да ме познаваш. През всеки миг от нашата връзка гледах да пригодя действията и мислите си към смисъла и същността на абстрактните ядра.
Историята на нагуала Елиас е друго нещо. При все че на пръв поглед изглежда една проста човешка история, в действителност тя е история за намерението. Намерението изгражда структури, в които ни приканва да навлезем. Това е начинът, по който магьосниците разбират какво стаба около тях.
Дон Хуан ми припомни, че аз винаги съм се старал да открия първоосновата и закономерността на всичко, казано от него. Помислих си, че ме критикува, задето се опитвам да обърна неговото учение в социално-научен проблем. Започнах да му обяснявам, че под негово влияние отношението ми към света се е променило. Той ме прекъсна и се усмихна.
— На теб пипето наистина не ти сече много — каза той и въздъхна. — Искам да разбереш основната закономерност на това, което те уча. Възражението ми е срещу онова, което ти мислиш, че е първоосновната закономерност. За теб това са тайнствени методи или прикрита последователност. За мен това са две неща; едновременно структурата, която намерението изгражда за по-малко от миг, как то и специалните пролуки, през които може да се проникне в нея; а също така и знаците, оставени ни от намерението, за да не се изгубим вътре, след като веднъж сме влезли.
Както виждаш, историята за нагуала Елиас беше нещо повече от просто изброяване на последователните детайли, изграждащи случката — продължи той. — Зад всичко това стоеше структурата на намерението. И разказът имаше за задача да те насочи към онова, което е допадало на древните нагуали, по такъв начин, че да разбереш как са действали те, за да настроят мислите и действията си към структурите на намерението.
Последва дълга пауза. Не знаех какво да кажа. По-скоро за да не замре разговорът, подхвърлих първото нещо, което ми дойде наум, а именно че от всичко, което съм чул досега за нагуала Елиас, съм си съставил много положително мнение за него. Този нагуал определено ми се нравеше, но неизвестно защо всичко, което дон Хуан ми бе разказал за нагуала Хулиан, ме тревожеше.
Само споменаването за това мое притеснение достави огромно удоволствие на дон Хуан. Той дори стана от стола, за да не се задави от смях. Постави ръка върху рамото ми и каза, че всички ние обичаме или мразим онези, които в някаква степен са отражение на самите нас.
Отново глупашкото ми самомнение ме възпря да го попитам какво по-точно искаше да каже. А дон Хуан продължаваше да се превива от смях, явно долавяйки колебанието ми. Накрая той все пак добави, че нагуалът Хулиан бил като дете, чиито трезвост и умереност идвали винаги отвън. Той нямал вътрешна дисциплина извън рамките на обучението му като чирак по магьосничество.
Изпитвах някаква ирационална необходимост да се защитя. Казах на дон Хуан, че моята дисциплинираност със сигурност извира от самия мен.
— Разбира се — отвърна покровителствено той. — Ти не бива да очакваш да бъдеш точно като него — потвърди и отново прихна да се смее.
Понякога дон Хуан така ме вбесяваше, че ми идеше да закрещя с цяло гърло. Лошото ми настроение обаче не продължаваше дълго. Разсейваше се бързо, но на негово място изникваше друг проблем. Запитах дон Хуан дали е възможно да съм навлязъл в състояние на повишено съзнание, без да го осъзнавам, или пък пребивавам в това състояние вече дни наред.
— На този етап навлизаш в състояние на повишено съзнание благодарение на самия себе си — каза той. — Повишено то съзнание представлява загадка само за разума ни. На практика то е много просто. Както с всичко останало, сами усложняваме нещата, стараейки се да превърнем необятното, което ни заобикаля, в нещо, поддаващо се на определение и осмисляне.
Той отбеляза, че трябва да помисля за абстрактното ядро, което ми бил посочил, вместо напразно да се подлагам на самопреценка.