Выбрать главу

Казах му, че съм мислил по този въпрос цяла сутрин и съм стигнал до извода, че метафоричната тема на разказа е била за проявленията на духа. Онова обаче, което не съм успял да отлича, е въпросното абстрактно ядро. Трябва да е нещо съвсем неопределено.

— Повтарям — рече той, досущ като изправил се на катедрата учител, — „проявлението на духа“ е наименованието на първото абстрактно ядро в магьосничеството. Очевидно онова, което магьосниците разпознават като абстрактно ядро, е нещо, което засега ти убягва. Тази част, която ти се изплъзва, е известна на магьосниците като структурата на намерението, или „безмълвния глас на духа“, или още като „отвъдното устройство на абстракта“.

Казах, че съм разбрал понятието „отвъдно“ в смисъл на нещо непроявено, като „отвъден подтик“. Той отвърна, че в случая „отвъдно“ значи нещо повече, а именно познание без думи, нещо извън непосредственото разбиране — особено моето. Добави, че разбирането, което има предвид, е просто извън възможностите ми за момента, а не че изобщо надхвърля възможностите ми за разбиране.

— Ако абстрактните ядра надхвърлят възможностите ми за разбиране, тогава какъв е смисълът да говорим за тях? — попитах аз.

— Правилото гласи, че абстрактните ядра и магьосни ческите истории трябва да бъдат разисквани на този етап — отговори той — и някой ден отделянето в отвъдното, ко ето е познание без думи, или още структурата на намерението, заложена в историите, ще ти се разкрие чрез самите истории.

Все още нищо не проумявах.

— Отвъдното устройство на абстракта не представлява просто реда, в които са ти представени абстрактните ядра — поясни той, — или онова, което те съдържат в себе си, каквото и да е то, нито дори нишките, фини като паяжина, които ги свързват. По-скоро то е умението да узнаеш абстракта директно, без намесата на езика.

Внимателно и мълчаливо той ме заоглежда от главата до петите с явната цел да ме види.

— По всичко личи, че все още не можеш да го проумееш — обяви накрая.

Дон Хуан махна нетърпеливо с ръка, сякаш изведнъж се бе ядосал на тъпотата ми. Това на сбой ред ядоса и мен. Досега не бе показвал така явно нито досада, нито гняв.

— Това няма нищо общо с теб самия или с твоите постъпки — отговори той, когато го запитах дали съм го ядосал или разочаровал, — а с една мисъл, която ми мина през ума в момента, в който те видях. В твоето сияйно тяло се таи свойство, за което дребните магьосници биха дали мило и драго.

— Какво е то? — настоях аз.

— Ще ти кажа друг път. А сега нека продължим с елемента, който ни движи — абстракта. Онази състабна част, без която не би имало нито воински път, нито каквито и да било воини, търсещи познание.

Той каза, че трудностите, които съм срещал, не били нищо ново за него. Самият той бил минал през истински мъки, докато разбере отвъдното устройство на абстракта. И че ако не била протегнатата ръка на нагуала Елиас, и той щял да се мята като „риба на сухо“ досущ като своя благодетел — само действие, а твърде малко разбиране…

— Как изглеждаше нагуалът Елиас? — попитах аз, за да сменя темата.

— Въобще не приличаше на своя ученик — започна дон Хуан. — Беше индианец. Силно мургав и набит. С груби чер ти: голяма уста, месест нос, малки черни очи, гъста черна коса, без нито един бял косъм. Беше по-нисък от нагуала Хулиан и имаше длани като лопати, освен това — и големи стъпала. Беше много скромен и много мъдър, но му липсва ше дързост. В сравнение с моя благодетел беше ужасно скучен. Все нещо си обмисляше сам със себе си. Нагуалът Хулиан обичаше да се шегува, че неговият учител черпи мъдрост от килограмите си. Зад гърба му го наричаше обикновено „нагуалът Тонаж“. Така и не открих причината за тези закачки — продължи дон Хуан. — За мен нагуалът Елиас беше като свеж полъх. Той търпеливо ми обясняваше всичко. Почти както аз ти обяснявам нещата на теб, а понякога и по-добре. Не толкова със съчувствие, колкото с прекалена старателност. Воините не са способни на съчувствие, защото те не изпитват съжаление към самите себе си. Без движещата сила на самосъжалението съчувствието губи своя облик и се разпада.

— Нима искаш да кажеш, че воинът е всичко сам за себе си?

— В известен смисъл — да. За един воин всичко започва и завършва с него самия, въпреки това неговият контакт с абстракта го заставя да преодолее чувството си за лична значимост. После Азът става абстрактно понятие и се изпарява.

Нагуалът Елиас усещаше, че животът ни и нашите личности са много сходни — продължи дон Хуан. — Затова той се почувства длъжен да ми помогне. Аз не усещам подобно сходство с теб, така че вероятно гледам на теб почти по начина, по който нагуалът Хулиан гледаше на мен.