Каза, че нагуалът Елиас бил убеден, че трудността идвала от нежеланието ни да приемем идеята, че познанието можело да съществува и без слова, които да го обясняват.
— Но аз възприемам това без проблеми — казах.
— Приемането на това твърдение не е така лесно, както да твърдиш, че го приемаш — отсече дон Хуан. — Нагуалът Елиас ми казваше, че цялото човечество съзнателно стра няло от абстракта, макар че в един момент сигурно сме били в непосредствена близост с него. Той е трябвало да бъде нашата поддържаща сила. Но тогава нещо станало и нае откъснало от абстракта. Сега не можем да се завърнем обратно. Той казваше още, че на един чирак са му необходими години, за да успее в трайна сметка да се завърне обратно при абстракит и да разбере, че познанието и словото могат да съществуват независимо едно от друго.
Дон Хуан повтори, че същността на проблема ни да се завърнем обратно при абстракта бил нашият отказ да приемем, че е възможно да знаем и без помощта на думи или дори на мисли.
Тъкмо се канех да подметна, че това е глупост, когато ясно усетих, че нещо ми се изплъзва и че това, което казва, е от решаващо значение за мен. Той действително се опитваше да ми каже нещо, което аз или не успявах да схвана, или то не можеше да бъде изцяло изказано.
— Познанието и словото са две отделни неща — повтори дон Хуан меко.
Исках да кажа „знам“, като че ли наистина го знаех, но се усетих навреме.
— Казах ти, че е невъзможно да се говори за духа — продължи той, — защото духът може да бъде единствено изживян. Когато магьосниците казват, че духът е нещо, което човек не може да види, нито да пипне, те се опитват да обяснят именно това. Но той винаги се мержелее пред нас. Понякога идва при някой от нас. Повечето време обаче изглежда безучастен.
Мълчах и той продължи да обяснява. Духът в много случаи бил като някакво диво животно. Държал се на разстояние от нас до момента, в който нещо не го примамело да излезе от прикритието си. Тогава той проявявал себе си.
Казах, че ако духът не е реален обект или вид присъствие и няма собствена субстанция, как въобще е възможно някой да го примами навън?
— Твоят проблем — каза той — е, че изхождаш единствено от собствената си представа за това какво е абстрактът. Например вътрешната същност на човека или, нека кажем — основната първопричина представляват за теб абстрактите. Или да вземем нещо не чак толкова загадъчно, каквото са характерът, волята, смелостта, достойнството, честта. Духът, разбира се, може да бъде характеризиран и с всички тези думи. И най-объркващото е, че духът е всичко това и в същото време — нито едно от тях.
Той добави, че онова, което считам за абстракти, са всъщност или противоположностите на всичко, свързано с материалната практика, или пък неща, за които вероятно смятам, че в действителност не съществуват.
— Докато за един магьосник абстрактът е нещо без аналог в човешкия свят — каза той.
— Но това е едно и също — намесих се аз. — Не разбираш ли, че и двамата говорим за едно и също нещо?!
— Не говорим за едно и също нещо — натъртено отвърна той. — За магьосника духът е абстракт просто защото той го познава без помощта на словото и мисълта. Духът е абстракт, защото магьосникът не може да го определи какво е всъщност. И без да има възможност или желание да го разбере, магьосникът пак се справя с духа. Той го разпознава, извиква го, примамва го, сближава се с него и деиствията му стават негово изражение.
Отчаяно поклатих глава. Не можех да открия разликата.
— Причината за твоето недоразумение се корени в това, че аз използвах термина „абстракт“, за да опиша духа — каза той. — За теб абстрактните понятия са думи, които описват едва ли не интуитивни състояния. Ето например думата „дух“, която не описва смисъла или прагматичния опит и която, разбира се, не може да ти послужи за нищо друго, освен да си гъделичкаш любопитството с нея.
Много се ядосах на дон Хуан. Нарекох го опак човек, а той ми се присмя. Подметна ми, че ако бях помислил върху това, че познанието може да съществува независимо от словото, и то без да се опитвам да го разбера на всяка цена, може би съм щял да получа известно просветление.
— Помисли! — продължи той. — То не се състои в самото действие на срещата ти с мен, което именно те занимава. В деня, в който те срещнах, ти срещна абстракта. Но понеже не можеше да говориш за него, ти не го забеляза. Магьосниците срещат абстракта без да мислят за него, без да го виждат или докосват, без да чувстват присъствието му.
Замълчах, тъй като ми бе дотегнало да споря с него. По-някога го намирах за преднамерено непонятен. Но на самия дон Хуан всичко това, изглежда, му беше извънредно забавно.