— Как ще ни помогне това да бъдем по-малко рационал ни? — попитах го аз.
— Разсъждаването ни кара за правим избор, което изглежда като звук, издаван от нашия разум — каза той. — Напри мер твоят разум вече ти каза да бягаш колкото е възможно по-бързо право напред. Онова обаче, което твоят разум пропусна да обмисли, е, че ще трябва да пробягаме около шест мили, преди да се доберем до твоята кола. А ягуарът ще ни надбяга при всички случаи. Той ще ни пресече пътя и ще се притаи на най-подходящото място, за да ни причака. По-добрият и по-малко рационален избор е да се криволичи.
— Откъде знаеш, че това е по-добрият избор? — попитах аз.
— Знам, защото моята връзка с духа е много чиста — отговори той. — С други думи, моята събирателна точка се намира в зоната на безмълвното познание. Оттук мога да различа, че ягуарът е гладен, но все още не е опитвал човешки месо. Той бе объркан от нашите действия. Ако ние сега криволичим, ягуарът ще трябва да положи усилия, за да предугади действията ни.
— Има ли някакви други варианти, освен криволиченето? — попитах го аз.
— Съществуват само рационални възможности — отго вори ми той. — А ние нямаме нужната екипировка, за да устоим с рационалните варианти. Например може да се насочим към някое по-високо място, но ще ни трябва пушка, за да го отстояваме после. Трябва да имаме варианти, равностойни на тези на ягуара. А те се определят от безмълвното познание. Трябва да правим това, което безмълвното познание ни подсказва, независимо колко безсмислено може да ни се струва то.
Той поднови своя зигзагообразен бяг. Аз го следвах съвсем отблизо, без да съм сигурен, че това ще ни спаси. Бях под влиянието на закъсняла паническа реакция. Преследваше ме мисълта за главоломно нарастващите форми на огромната тъмна котка.
Пустинният пейзаж се състоеше от високи чорлави храсти, разпръснати на четири-пет крачки едни от друг. Редките валежи във вътрешността на пустинята възпрепятстваха развитието на растения с буйна корона или дори на по-кичести храсти. При все това човек добиваше впечатление за гъстота и непроходимост.
Дон Хуан се двшкеше с невероятна скорост, а аз го следвах, доколкото успявах, каза ми да гледам къде стъпвам, за да не издавам шум. Додаде, че звукът от трошащите се под тежестта ми съчки е „смъртоносно“ издаване.
Постарах се съзнателно да стъпвам в дон Хуановите следи, за да избегна по възможност издайническото пращене на сухите клонки, криволичихме така стотина метра, преди да зърна сянката на огромното черно туловище на ягуара на около десетина мещра зад гърба ми. Изкрещях с все сила. Без да спира, дон Хуан се извърна бързо но успя да види само как голямата котка изчезна от погледа му. Тогава той отново изсвири остро и пронизително и продължи да пляска с длани, имитирайки глухи изстрели от пушка.
Много тихо ми каза, че котвите не обичат да изкачват стръмнини, затова трябва да пресечем с максимална скорост дълбокото и не по-малко широко дефиле на няколко метра вдясно от мен.
Дон Хуан даде сигнал за тръгване и двамата се втурнахме през храсталаците колкото може по-бързо. Свлякохме се по единия склон на дефилето до дъното и веднага поехме нагоре по отсрещния скат. Оттам ясно вюкдахме дъното на дефилето и плоскостта, на която стояхме. Дон Хуан прошепна, че ягуарът ни е надушил и ако имаме късмет, ще го видим оттук как бяга в коритото на дефилето почти по нашите следи.
Взирайки се втренчено в дефилето под нас, аз с тревога очаквах да зърна звяра. Но не го виждах. Тъкмо си помислих, че може и да сме се отървали, когато чух смрязяващото кръвта ръмжене на голямата котка в храсталака точно зад нас. С ужас разбрах, че дон Хуан е имал право. За да стигне там, където бе сега, ягуарът е трябвало да прочете нашите мисли и съответно — да пресече дефилето преди нас.
Без да каже и дума, дон Хуан се затича със страхотна, нечовешка бързина. Последвах го и така изминахме, криволичейки, още доста голямо разстояние, когато спряхме да починем, бях останал съвсем без дъх. Страхът от преследващия ни ягуар обаче не ми попречи да се възхитя от физическата мощ на дон Хуан. Тичаше като момче! Понечих да му кажа, че ми напомня за един човек от моето детство, който ме бе впечатлил със спринтьорските си качества, но дон Хуан ми даде знак да замълча. Заослушва се напрегнато. Аз също взех да се ослушвам.
Дочух тихо прошумоляване в храсталаците. А после на едно по-оголено място на около петдесет метра от нас за миг се мярна черният силует на ягуара.
Дон Хуан сви рамене и посочи животното.
— Изглежда, не сме се отървали от него — каза примири телно той. — Да тръгнем спокойно, все едно, че се разхождаме из парка, а ти ще ми разкажеш историята от твоето детство. Именно сега е най-подходящото време и място за това. Преследва ни ягуар със зверски апетит, а ти си при помняш истории от своето минало: идеалното не-правене, щом си гонен от ягуар.