Той се изсмя с цяло гърло. Но когато му казах, че историята вече изобщо не ми се разказва, дон Хуан направо се сгърчи от смях.
— Сега ме наказваш за това, че не исках да те изслушам преди малко, така ли? — попита ме той.
Взех да се оправдавам, казах му, че неговото обвинение е направо абсурдно. Наистина бях изгубил нишката на историята.
— Ако у магьосника няма самомнение, той не дава и пукната пара за това, че е загубил нишката на историята — каза дон Хуан с дяволито пламъче в очите. — Понеже у теб не е останало и капчица самомнение, ще разкажеш история та си тук и сега. Разкажи я на духа, на ягуара и на мен, все едно, че изобщо не си изгубвал нишката.
Исках да му кажа, че не съм съвсем съгласен с него, тъй като историята беше възглупава, а обстановката — съкру-шителна. Исках да избера сам подходяща обстановка за това някой друг път, както самият той правеше със своите истории. Но преди да изкажа мнението си, дон Хуан ми отговори.
— Ние двамата — и ягуарът, и аз — можем да четем мисли — каза той с усмивка. — Ако избирам подходящата обстановка и време за своите могьоснически истории, то това е, защото те имат за цел да обучават и по този начин аз искам да извлека максималния ефект.
Даде ми знак да тръгвам, вървяхме спокойно един до друг, казах му, че съм се възхитил от неговия устремен бяг и издържливост и че в основата на моето възхищение се таи мъничко самомнение, защото самият аз се считам за добър спринтьор. После му разказах историята от моето детство, която си бях припомнил, като го видях да тича така добре.
Казах му, че като момче играех футбол и умеех да тичам много добре. Бях толкова подвшкен и бърз, че чувствах, че мога безнаказано да върша всякакви лудории, защото момеех да надбягам всекиго, особено възрастните полицаи, патрулиращи по улиците на моя роден град. Ако се случеше да счупя улична лампа, побягвах, и готово — това беше моето спасение.
Но един ден, без да знам, старите полицаи бяха подменени с нов полицейски корпус с военна подготовка. Злощастният за мен момент настъпи, когато счупих една витрина на магазин и както обикнобено побягнах, убеден, че бързината ми е сигурна защита. Някакъв млад полицай се затича след мен. Ускорих темпото, но напразно. Офицерът, който, както по-късно разбрах, бил небезизвестният център-нападател на полицейския футболен отбор, се оказа далеч по-издържлив от мен. Хвана ме и по целия път обратно до магазина, чиято витрина бях счупил, не спря да ме налага. Много артистично назоваваше всичките си ритници, като че ли се намираше на футболна тренировка. Полицаят не ме нарани, само ме сплаши и при все че унижението ми бе голямо, то се смекчаваше от възхитата на десетгодишния хлапак, какъвто бях, към неговата сила и таланта му на футболист.
Споделих с дон Хуан, че бях изпитал същото усещане днес с него. Той успя да ме надбяга въпреки разликата в годините ни и старото ми умение да се изплъзвам бързо.
Казах му също, че години наред след онзи случаи със злополучната витрина ми се присънваше един и същи сън, в който аз бягах така силно, че младият полицай не успяваше да ме улови.
— Твоята история е по-важна, отколкото предполагах — каза дон Хуан. — Очаквах, че ще бъде нещо по-банално.
Начинът, по който натъртваше думите си, им придаваше нюанс на закачка, дори подигравка. Дон Хуан добави, че в някои определени случаи духът, а не разумът ни решава кои истории да си спомним. Това именно бил един от тези случаи. Духът задействал тази конкретна история в моя ум несъмнено защото историята била свързана с моето неразрушимо самомнение. Дон Хуан каза, че факелът на гнева и унижението е горял в мен години наред и усещането ми за потиснатост и неуспех е все още непокътнато.
— На някой психолог твоята история би му се видяла цяло находище — продължи той. — в съзнанието ти аз би трябвало да се припокривам с образа на младия полицай от твоето детство, разбил представата за собствената ти непобедимост.
Сега, когато той го назова, трябваше да призная, че това е било моето усещане, макар да не го бях мислил съзнателно, а още по-малко — произнасял.
Вървяхме мълчаливо. Бях дотолкова замислен за сравнението, което дон Хуан бе направил, че изцяло забравих дебнещия ни ягуар, докато един див рев не ме върна обратно в ситуацията с цялата й критичност.
Дон Хуан ми нареди да откърша няколко дълги клона от нискорастящите храсти, за да стъкмим нещо като дълга метла. И той се залови със същото. Докато тичахме, използвахме ги да вдигаме облаци прахоляк, като размитахме и шибахме с тях по сухата песъчлива почва.