— Това би следвало да разтревожи ягуара — каза той, кога то спряхме отново да си поемем дъх. — Остават ни само още няколко часа дневна светлина. През нощта ягуарите са ненадминати, така че е по-добре да бягаме направо към онези скалисти хълмове там.
Дон Хуан посочи към хълмовете на разстояние от около половин миля в кхжна посока.
— По-добре да вървим на изток — казах аз. — Онези хълмо ве са твърде отдалечени. Ако вървим в тази посока, никога не ще се доберем до колата.
— Ние и бездруго не искаме да се добираме до колата ти днес — каза той спокойно. — А може би дори не и утре, кой казва, че въобще някога ще се връщаме при нея?
Усетих спазъм на страх, а после ме завладя странен по-кой, казах на дон Хуан, че ако ми е писано смъртта да ме свари тук, то поне се надявам, че ще бъде безболезнено.
— Не се безпокой — успокои ме той. — Смъртта е болезнена само когато ни свари болни в собственото ни легло, в борба за своя живот не изпитваш болка. Ако въобще изпитваш нещо, то е единствено тържествено ликуване.
Дон Хуан каза, че едно от най-драматичните различия мезкду цивилизованите хора и магьосниците е начинът, по който смъртта идва при тях. Единствено с магьосниците воини смъртта е мила и блага. Дори когато са смъртно ранени, те пак не изпитват никаква болка. Нещо повече — смъртта сама отлага своето идване за толкова дълъг период, колкото е нужен на магьосниците.
— Най-голямата разлива между един обикновен човек и един магьосник е тази, че магьосникът с бързината си направлява своято смърт — продължи дон Хуан. — Ако се стигне до това — ягуарът няма да ме изяде. Той ще изяде теб, защото ти нямаш необходимата бързина да задържиш смъртта си.
После доразви темата за магьосническата идея за бързината и смъртта, каза, че в света на ежедневието нашите думи или решения могат много лесно да бъдат отменени. Единственото сигурно нещо в нашия зкибот е смъртта. От друга страна, в магьосническия свят обикновената смърт може да бъде оттеглена, докато думата на магьосника — не, в света на магьосниците решенията не подлежат на изменяне или преразглеждане, веднъжг взети, те остават завинаги.
Казах на дон Хуан, че колкото и да са впечатляващи твърденията му, не могат да ме убедят, че е възможно смъртта да бъде отменена по някакъв начин. При което той още веднъж повтори това, което бе вече обяснил, каза, че за ясновидеца човешките същества се явяват като продълговати или сферични сияйни маси от безброй статични, но същевременно вибриращи енергийни полета, и че, единствено магьосниците са способни да вкарат някакво движение в тези сфери от статичен блясък. За части от секундата те могат да преместят своята събирателна точка на което и да е място в своята сияйна маса. Това преместване и бързината, с която то се извършва, предизвикват мигновено прехвърляне, изразяващо се във възприемане на друга, нова, абсолютно различна вселена. Или пък могат да преместват своите събирателни точки без спиране през всичките техни полета от сияйна енергия. Силата, създадена чрез такова преместване, е толкова интензивна, че мигновено изчерпва цялата им сияйна маса.
Каза, че ако в този момент върху нас се изсипе скална лавина, той ще може да предотврати логичната последица, а именно случайната смърт. Използвайки бързината, с която събирателната точка щяла да се премести, той можел да се самонакара да смени световете или да се самоизгори отвътре за част от секундата. Аз, от друга страна, съм щял да умра от обичайна за случая смърт — премазан от скалните отломъци, защото на моята събирателна точка й липсвала бързината, необходима да ме измъкне.
Казах на дон Хуан, че според мен магьосниците просто са открили алтернативен начин на умиране, което не е същото като „отменяне на смъртта“. А той отвърна, че всичко се свежда до това, че управляват смъртта си. Те умират само когато е необходимо.
Макар че не се съмнявах в думите му, продължих да задавам въпроси почти като на игра. Но докато той говореше, в съзнанието ми като на екран изплуваха образи на мисли и плаващи спомени за други доловими светове.
Казах на дон Хуан, че ми минават странни мисли. Той се засмя и препоръча да върна мислите си към ягуара, защото той е толкова действителен и настоящ, че може да бъде единствено истинска проява на духа.
Мисълта за истинското животно ме накара да потръпна.
— Няма ли да е по-добре, ако сменяме посоката, вместо да вървим направо към онези хълмове? — попитах аз, защо то смятах, че ще успеем да объркаме ягуара чрез неочаквани промени на посоката.