— Твърде късно е да сменяме посоката — отвърна дон Хуан. — Ягуарът вече знае, че няма къде другаде да отидем освен сред хълмовете.
— Това не може да е вярно, дон Хуан! — възкликнах аз.
— Защо да не може? — попита той.
Казах му, че макар да признавам способността на звяра да предугажда ходовете ни с един напред, не мога безрезервно да приема, че ягуарът притежава способността да разбира къде искаме да отидем.
— Грешката ти се крие в това, че за теб силата на ягуара се крие в способността му да разбира нещата — каза дон Хуан, — ала той не може да мисли — той просто знае.
Дон Хуан поясни, че маневрата ни за вдигане на прахоляк е имала за цел да обърка ягуара, давайки на сетивата му информация за нещо, което ние не можем да използваме. Не бихме могли да развием истинско чувство за вдигане на прахоляк, макар че животът ни зависеше от него.
— Аз наистина не разбирам какво искаш да кажеш — изхленчих на дон Хуан.
Напрежението в мен си казваше думата. Невъзможно ми беше да се съсредоточа. Дон Хуан обясни, че човешките чувства са като горещи или студени въздушни течения и могат лесно да бъдат открити от звяра. Ние сме „предавателят“, а ягуарът — „приемникът“, каквито и да се чувствата, които изпитваме, те ще намерят своя път до ягуара. Или по-скоро ягуарът може да „прочете“ всички привични за нас чувства, в случая с вдигането на прахоляка чувството е било дотолкова необичайно за нас, че е можело единствено да създаде рецепторен вакуум в „приемника“.
— Друга маневра, която безмълвното познание можеше да ни продиктува, е да рием с крак земята — каза дон Хуан.
Той ме изгледа за момент, като че очакваше реакция от моя страна.
— Сега ще тръгнем спокойно — каза той. — А ти ще риещ земята, вдигайки прашни облаци, все едно че си триметров исполин.
Трябва да съм имал глупаво изражение. Тялото на дон Хуан се разтресе от смях.
— Вдигни облак прах с краката си — нареди той. — Почувствай се наистина огромен и тежък.
Опитах се и веднага изпитах чувство за големина. Шеговито казах, че силата му на внушение е невероятна. Аз действително се чувствах огромен и свиреп. Той ме увери, че чувството ми за големина в никакъв случай не е резултат от някакво негово внушение, а вследствие преместването на моята събирателна точка. Дон Хуан каза, че хората от древността станали легендарни, защото чрез безмълвното, познание узнали за мощта, която се постига чрез преместване на събирателната точка. Магьосниците успели да си възвърнат това дребно могъщество, но в по-малка степен. Премествайки събирателните си точки, те можели да направляват чувствата си и да променят нещата. Аз съм бил променял нещата, като съм се почувствал огромен и свиреп. Чувствата, възпроизвеждани по този начин, се наричали намерение.
— Твоята събирателна точка вече се е преместила мъничко — продължи той. — Сега ти си на ръба или да изгубиш своето постижение, или да накараш събирателната си точка да се премести отвъд мястото, където се намира в момента.
— Той каза, че всеки човек при нормални условия в един или друг момент от своя живот е имал възможността да се откъсне от обвързващите го условности. Дон Хуан подчерта, че няма пред вид социалните условности, а онези условности, които ограничават нашето целокупно възприемане. Един момент на въодушевление е достатъчен да премести събирателната ни точка и да разбие условностите у нас. Същото могат да сторят и моментите на ужас, боледуване, ярост, краен глад или дълбока покруса. Но обикновено в случаите, когато ни спохожда шансът да преместим събирателната си точка, ние се стъписваме. Нашата религиозна, академична, социална „закваска“ си казват думата. Тя ни убещава в името на личната ни сигурност „да се върнем обратно в стадото“ или, с други думи — да върнем събирателната си точка обратно на установената позиция за нормално, ежедневно съществувание.
Дон Хуан ми каза, че всички мистици и духовни наставници, за които съм чувал, правят точно така: събирателните им точки се преместват в определена позиция или посредством целенасочени усилия, или благодарение на слепия случай. После се завръщат към обичайното си състояние, като запазват спомена за изживяното за цял живот.
— Ти можеш да бъдеш много „благочестиво и религиозно момче“ — продължи той — и да забравиш първоначалното преместване на своята събирателна точка. Или пък мо жеш да се оттласнеш отвъд собствените си предели на благоразумието, все още си вътре в тези граници.
Много добре знаех за какво говори и при все това у мен имаше някакво странно колебание, което ме караше да се длоумя.