Дон Хуан разви по-нататък доводите си, каза, че обикновеният човек, неспособен да открие енергията, необходима му за възприемане отвъд ежедневните за него граници, нарича страната на необичайното възприемане магьосничество или пък „работа на сатаната“ и затова се плаши да навлезе по-налътре в нея.
— Но ти повече не можеш да постъпваш по този начин — продължи дон Хуан. — Ти не си религиозен и освен това си прекалено любопитен, за да захбърлиш каквото и да било така лесно. Единственото нещо, което може да те спре сега, е страхът ти.
Превърни всичко в това, което то действително е: абс-трактът, духът, нагуалът. Тук няма магьосничество, няма зли сили, няма дяволи и вампири. Има само възприемане.
Разбирах го, но не знаех какво точно иска да направя. Погледнах дон Хуан, опитвайки се да открия най-подходящите слова, всичко изглеждаше, сякаш съм в извънредно функционално разположение на съзнанието, в което не ти се иска да изхабиш дори и една думичка.
— Бъди огромен! — ми нареди той, усмихвайки се. — Остави настрана разсъжденията.
Тогава разбрах какво точно има предвид, всъщност узнах, че мога да усилвам интензитета на чувствата си за големина и свирепост, докато наистина се превърна в гигант, извисяващ се над заобикалящото ни отвсякъде море от храсталаци.
Опитах се да изкажа мислите си, но бързо се отказах. Осъзнах, че дон Хуан не само знае всичко, което си бях помислил, но и много повече, ялно много повече.
И тогава ми се случи нещо изключително. Моите умствени функции… спряха. Буквално почувствах как все едно ме покри някакво черно одеяло и затъмни функцията „мислене“. Аз изоставих своя разсъдък с опиянението на човек, който няма ни една грижа на този свят. Бях убеден, че ако искам да разкъсам затъмнителното покривало, трябва само да почувствам как минавам през него.
Все в това състояние изведнъж бях тласнат, задвижен. Нещо ме караше да се придвижвам физически от една точка в друга. Не изпитвах никаква умора. Бързината и лекотата, с които момеех да се движа, ме въодушевяваха. Не усещах, че вървя, нито че летя. По-скоро бях пренасян с някаква извънредна лекота. Движенията ми стабаха отривисти и неи-зящни само когато се опитвах да мисля за тях, когато просто им се наслаждавах, без да мисля, аз наблизах в уникалното състояние на безпрецедентна физическа еуфория. Ако някога в своя живот бях изпитвал подобно физическо щастие, то трябва да е било толкова мимолетно, че не е остабило никакви спомени у мен. При все това, в състоянието на екстаз, почувствах нещо като смътно разпознаване.
— Все едно, че вече съм го изпшпбал, но съм го забравил.
Ободряването от движението беше така осезателно, че всичко друго спря. Единствените неща, които съществуваха за мен тогава, бяха тези периоди на бодрост и след това — моментите, когато спирах да се движа и откривах, че наблюдавам храсталака. Но дори още по-необяснимо беше абсолютното телесно усещане за това, че се издигам над храстите, приемайки застрашителни размери, което бях имал от мига, в който започна преместването ми.
В един момент събсем ясно видях силуета на ягуара точно пред мен. Той бягаше с всички сили. Усетих как се мъчи да избягва бодлите на кактусите. Беше изключително внимателен къде стъпва.
Изпитах неудържимо желание да се втурна след ягуара и да го изплаша. Знаех, че ще забрави предпазливостта си и ще се убоде на шиповете. Тогава в безмълвното ми съзнание се прокрадна мисълта, че ягуарът ще стане още по-опасен, ако се нарани от бодлите. Тази мисъл предизбика у мен същия ефект, както ако някой ме бе събудил от сън.
Когато осъзнах, че мисловните ми процеси функционират отново, открих, че се намирам в подножието на скалистите хълмове. Огледах се. Дон Хуан беше на няколко крачки от мен. Изглеждаше изтощен. Беше блед и дишаше тежко.
— Какво стана, дон Хуан? — попитах аз и се изкашлях.
— Ти ще ми кажеш — изпъшка той и си пое дъх.
Казах му какво бях изпитал. Тогава осъзнах, че върхът на планината е на нивото на очите ми, а дневната светлина бе силно намаляла. Това означаваше, че съм тичал или ходил повече от два часа.
Помолих дон Хуан да ми обясни несъответствието във времето. Той каза, че моята събирателна точка се е придвижила отвъд зоната на безжалостност — в зоната на безмълвното познание, но все още не ми достига енергията, необходима, за да я направлявам сам. Да я направлявам сам, трябва да имам достатъчно енергия, за да я местя между разума и безмълвното познание, когато пожелая. Дон Хуан добави, че ако могъосникът има достатъчно енергия — или дори ако няма, а трябва да се прехвърли, защото е въпрос на живот и смърт, — той може да снове между разума и безмълвното познание.