За момент дон Хуан замълча, обхващайки с поглед цялото ми тяло. Тогава като че се реши, усмихна се и заговори отново.
— Днес ти достигна зоната на безмълвното познание — каза той.
Обясни ми, че този следобед моята събирателна точка се е преместила от само себе си, без неговата намеса. Сам съм възнамерил преместването, направлявайки чувството си за физическа величина, като по този начин събирателната ми точка е достигнала позицията на безмълвното познание.
Бях много любопитен да узная как дон Хуан тълкува моето изживяване. Той каза, че единственият начин да се говори за възприятието, постигнато в зоната на безмълвното познание, е то да се нарече „тук и тук“. Дон Хуан ми обясни, че когато съм му казал, че чувствам как се извисявам над пустинния храсталак, е трябвало да добавя, че виждам едновременно и на нивото на земята, и на нивото на върховете на храсталаците. Или, с други думи — че съм се намирал на мястото, където съм стоял, и в същото време — на мястото, където е бил ягуарът. Само по този начин съм можел да забележа колко внимателно стъпва звярът, за да избегне бодлите на кактусите. С други думи, вместо да възприемам, както е нормално в ежедневието, „тук и там“ аз съм възприемал „тук и тук“.
Думите му ме стреснаха. Той беше прав. Не бях споменал за това пред него, а дори и в себе си не допусках, че съм се намирал едновременно на две места. Никога нямаше да се реша да мисля по този начин, ако не беше неговата забележка.
Той повтори, че ми трябва още време и повече енергия, за да ми стане всичко ясно, все още съм бил твърде ноб в занаята, все още съм се нуждаел от твърде много надзор. Например, докато съм се носел над храстите, дон Хуан бил принуден да движи бързо събирателната си точка между зоните на здравия разум и на безмълвното познание, за да се грижи за мен. И това го изтощило.
— Кажи ми едно нещо — рекох аз, пробвайки неговата разсъдливост. — Този ягуар беше по-странен, отколкото ти се иска да признаеш, нали така? Ягуарите не са част от фауната на тази континентална зона. Пумите — да, но не и ягуарите, как ще обясниш това?
Преди да отговори, дон Хуан се намръщи, внезапно стана много сериозен.
— Мисля, че конкретно този екземпляр потвърждава твоите антропологични теории — каза той с официален тон. — Очевидно ягуарът е следвал твоя прословут търговски път, свързващ Чихуахуа с Централна Америка.
Дон Хуан се разсмя така гръмко, че смехът му прокънтя в планините. Това ехо ме стресна толкова, колкото и ягуарът. И при все това не ехото само по себе си ме смути, а фактът, че никога дотогава не бях чувал ехо нощем, в съзнанието ми ехото винаги се бе асоциирало единствено с часовете на деня.
Бяха ми необходими няколко часа, за да си спомня всички подробности от изживяването ми с ягуара. През това бреме дон Хуан мълчеше. Той просто се облегна на сдалата и заспа седнал. След малко аз също заспах.
Събудих се от болка в челюстта. Бях спал с лице, притиснато към сдалата, в момента, в който отворих очи, аз се опитах да се смъкна от молоза, върху който бях лежал, но изгубих равновесие и паднах шумно по задник. Дон Хуан се появи иззад храстите тъкмо навреме, за да се посмее.
Беше станало късно и аз се учудих дали ще ни стигне времето да се измъкнем от долината преди мръкване. Дон Хуан сви рамене, сякаш това не го засягаше, и приседна до мен. Попитах го дали желае да чуе подробностите от моя спомен. Отвърна, че с удоволствие ще ме изслуша.
Казах му, че има три момента, които си бях спомнил и които са от голямо значение за мен. Единият беше, че той е говорил за безмълвното познание, другият — че сам съм преместил събирателната си точка, използвайки намерението, и третият — че съм навлязъл в състояние на повишено съзнание без обичайния удар отзад между плешките.
— Възнамеряването на твоята събирателна точка бе най-голямото ти постижение — каза дон Хуан. — Но постижението е нещо лично — необходимо е, но не е основното. Не това е екстрактът, който уважават магьосниците.
Мисля, че го разбрах, казах му, че не съм забравил изцяло случката, в нормалното ми състояние на съзнание аз пак си спомних, че пумата, тъй като не можех да се съглася с идеята за ягуар, ни беше погнала към планината и че дон Хуан ме бе запитал дали съм се почувствал раздразнен от нападението на голямата котка. Бях го уверил, че е абсурдно да съм се почувствал засегнат, а той ми бе казал, че трябвало да реагирам по същия начин и спрямо атаките на събратята си. Да се пазя или да не им се пречкам по пътя, но без от това да се чувствам морално онепрадван.
— Това не е екстрактът, за който говоря — каза той през смях. — Идеята за абстракта, за духа, е единственият екстракт, който има значение. Идеята за личното „аз“ не притежава каквато и да е стойност. Ти все още поставяш себе си и собствените си чувства на първо място. При всеки удобен случай аз те карах да усещаш, да изпитваш на собст вения си гръб необходимостта от абстракта. Ти от своя страна винаги считаше, че имам предвид „да мислиш абстрактно“. Не. Под „абстракт“ аз разбирам да си на разположение на духа, като го осъзнаваш.