Нагуалът Хулиан настояваше, че духът е неопределим, че човек не може дори да го почувства, камо ли да говори за него. Човек можел само да го призове, казваше той, като признае неговото съществуване. Отговорът ми беше абсолютно същият като твоя сега: човек не може да призове нещо, което не съществува.
Дон Хуан ми каза, че е спорил толкова много с нагуала Хулиан, че накрая пред всички нагуалът обещал с един-единствен ход да му покаже не само какво е духът, но и как да го определи, след което да покани дори съседите от околността, за да отпразнуват всички заедно урока на дон Хуан.
В онези дни преди Мексиканската революция нагуалът Хулиан и седемте жени от групата му се предстабяли за заможни собственици на голямо имение. Никой не се съмня-вал в това, а най-малко в нагуала Хулиан, който бил извес-тен като богат и представителен земевладелец, изоставил горещото си желание да прави църковна кариера, за да може да се грижи за седемте си неомъжени сестри.
Един ден през дъждовния сезон нагуалът Хулиан обявил, че щом дъждовете престанат, ще организира голямото празненстбо, както бил обещал на дон Хуан. И така, един неделен следобед той завел всички от своето домакинство на брега на реката, която била придошла от проливните дъждове.
Нагуалът Хулиан яздел кон, докато дон Хуан подтичвал почтително отзад, както правели винаги в случай, че срещнат някои от съседите по имение, които знаели официално, че дон Хуан е личният прислужник на господаря Хулиан.
Нагуалът избрал за място на техния пикник едно от възвишенията край реката, жените били приготвили храна и напитки. Нагуалът дори бил довел група музиканти от града. Било наистина голяма веселба, в която взели участие и пеоните от имението, съседите земевладелци и дори случайно минаващи оттам пътници.
Всеки ядял и пиел на боля. Нагуалът танцувал с всички жени подред, пял и рецитирал стихове. Разправял смешки и с помощта на някои от жените изиграл за всеобщо удоволствие няколко сценки.
В един момент нагуалът Хулиан попитал дали някои от присъстващите, особено от чираците, желае да вземе участие в, както той го нарекъл, „урока на дон Хуан“, всички отказали. Долабяли суровата тактика на нагуала. Тогава той попитал дон Хуан дали наистина иска да открие какво е духът. Дон Хуан не можел да откаже. Не можел да се измъкне, като се отметне. И така, дон Хуан заябил, че е готов. Нагуалът Хулиан го отвел до брега на бушуващата река и го накарал да коленичи. После започнал дълго заклинание, в което призовал силите на вятъра и планините и помолил силата на реката „да вразуми“ дон Хуан.
Неговото многозначително заклинание било произнесено така непочтително, че всички прихнали да се смеят, като свършил, нагуалът Хулиан помолил дон Хуан да се изправи със затворени очи. После грабнал на ръце своя чирак, сякаш е дете или жена, и пред очите на всички го хвърлил в буйните води, като извикал: „Само не намразвай реката!“ Разказът разсмя дон Хуан. Може би при други обстоятелства и аз щях да го приема за забавен. В този случай обаче историята ме разстрои ужасно.
— Трябваше само да видиш лицата на хората — продължи дон Хуан. — За мига, през който летях към водата, успях да зърна слисването и ужаса, изписан по лицата им. Никой не бе допускал, че този сатанински нагуал ще направи подобно нещо.
Дон Хуан помислил, че това е краят на живота му. Не бил добър плувец и след като потънал чак до дъното на реката, се проклел, задето допуснал това да му се случи. Бил така бесен, че просто нямал време да изпадне в паника. Единствената му мисъл била да не се остави да умре в тези страховити разпенени води от ръцете на онзи ужасен чо-век, краката му докоснали дъното и той се оттласнал нагоре. Реката не била дълбока, но придошлите води изровили бреговете й. Течението било бързо и го отнасяло със себе си, докато той, шляпайки като куче с ръце и крака, се опитвал да се задържи на повърхността.
Водата го отвлякла надалеч и докато го носела, дон Хуан неусетно изпаднал в особено състояние на духа. Разбрал своята грешка. Бил много гневлив човек и ненамиращата му отдушник ярост го карала да мрази и да се противопоставя на всекиго и на всичко. Но реката не можел да мрази, не можел да спори или да бъде нетърпелив с нея, както постъпвал с другите в ежеднебния живот. Тук, сред водите, единственото, което можел да направи с реката, било да следва нейното течение.
Дон Хуан изтъкна, че това простичко осъзнаване и примирението, породено от него, „наклонило везните“ така да се каже и … той изживял свободно преместване на събирателната си точка, внезапно, без точно да осъзнава какво става, вместо да е във водата дон Хуан открил, че тича по протежение на речния бряг. Тичал така бързо, че нямал време да разсъждаба. Някаква страховита сила го теглела, карала го да препуска сред крайречните молози и побалени дънери с вихрена скорост, като че ли въобще ги нямало.