Той казал на дон Хуан, че постижението му е направо чудесно. Дори го прегърнал, като че ли е дете. Нагуалът Елиас просто не можел да престане да говори за това, как дон Хуан, напук на невежеството си или може би именно заради него, бил прехвърлил цялата си енергия от едното място на другото, което за нагуала означавало, че дон Хуановата събирателна точка притежава възможно най-благоприятното свойство — вродена подвижност.
Той казал на дон Хуан, че всяко човешко същество носи у себе си способността за подобна подвшкност. За повечето от нас обаче тази способност е скрита навътре в най-отдалечените ъгълчета и затова никога не я използваме, освен в много редки случаи, създадени от магьосници, подобно на изживяването на дон Хуан, или пък създадени от крайни обстоятелства, като например битката на живот и смърт. Дон Хуан слушал, хипнотизирай от гласа на стария нагуал, като внимавал, той можел да следва нишката на всичко, което казвал човекът срещу него — нещо, което никога не му се удавало с нагуала Хулиан.
Старият нагуал продължил да обяснява, че човешката раса се е закрепила върху първата точка — разума, но че не всяка човешка събирателна точка се намира точно върху позицията на разума. Хората, чиято точка е именно на това място, са истинските водачи на човечеството. През по-голямата част от живота си те са неизвестни хора, чиято гениалност се явява като проява на разума им.
Нагуалът Елиас казал, че имало време, когато хората се намирали на позицията на третата точка, която тогава, разбира се, била за тях „първа точка“. Но после човечеството се прехвърлило в зоната на разума.
По бремето, когато безмълвното познание било „първата точка“, царели същите условия. Не на всяко човешко същество събирателната точка се намирала точно в тази позиция. Това означавало, че истинските водачи на човечеството винаги биват само няколко души, чиито събирателни точки са точно в позицията или на здравия разум, или — в тази на безмълвното познание. Останалата част от човечеството, казал старият нагуал на дон Хуан, била просто „публика“, в наши дни те са „почитатели на разума“, а в миналото са били „почитатели на безмълвното познание“. А те са били тези, които се възхищават и пеят оди на героите и от двете позиции на точката.
Нагуалът казал, че човечеството е прекарало по-голямата част от своята история в позицията на безмълвното познание и че именно това обстоятелство обяснява огромния ни копнеж по него.
Дон Хуан го попитал какво точно му направил нагуалът Хулиан, въпросът му прозвучал по-зряло и интелигентно, отколкото му се искало. Нагуалът Елиас му отговорил съ-вършено неразбираемо, казал, че нагуалът Хулиан обучава дон Хуан, примамвайки събирателната му точка в позицията на разума, за да го направи мислител, а не част от една простодушна, но емоционално заредена публика, която обожава спретнатите произведения на разума, в същото време нагуалът Хулиан обучавал дон Хуан да бъде истински магьосник на абстракта, а не просто част от една отблъскващо неука тълпа от любители на неизвестното.
Нагуалът Елиас уверил дон Хуан, че единствено човешкото същество, което е образец на разум, може с лекота да придвижи събирателната си точка и да стане образец на безмълвното познание, казал още, че само онзи, който е бил точно в едната от двете позиции, е в състояние да види ясна срещуположна позиция, и че именно така е настъпило просвещението. Позицията на разума се виждала ясно от тази на безмълвното познание.
Старият нагуал казал на дон Хуан, че еднопосочният мост, водещ от безмълвното познание към разума, се нарича „загршкеност“. Тоест загрижеността, която истинс-кият човек на безмълвното познание храни към източника на собственото си знание. А другият еднопосочен пост, водещ от разума към безмълвното познание, се нарича „чисто разбиране“. Това е познанието, което казва на човека на разума, черазумът е само един остров, един малък остров сред безбрежното море от други острови.
Нагуалът добавил, че човешко същество, което притежава и двата въпросни моста в пълна функционална изправност, представлява магьосник в състояние на пряка връзка с духа, живата сила, която прави възможни и двете позиции. Той казал на дон Хуан, че всичко, което нагуалът Хулиан е сторил онзи ден при реката, било представление, но адресирано не към струпалата се човешка публика, а към духа — силата, която го наблюдавала. Той забавлявал и разбеселил всички, но най-вече силата, към която била адресирана цялата тази атракция.