Какво би станало тогава? Със сигурност светът, който познаваме, ще се промени към добро. Ценностите ще се променят сред останките от изчезващи страхове, отнесени от водовъртежа на самото Битие. Ще се роди една нова цивилизация.
“Къде е доказателството за тази По-Голяма Действителност?” — ще попитате вие. Ето една аналогия. Представете си, че се съберат група учени и ви засипят с безброй научни доказателства, че бананите са горчиви. Но е напълно достатъчно да опитате банан един-единствен път, за да разберете, че бананите са съвсем различни. В крайна сметка доказателството не е в интелектуалните доводи, а в това да бъдете докоснати по някакъв начин от свещеното вътре във вас и извън вас.
Екхарт Толе умело открива пред вас тази възможност.
Ери, Пенсилвания, САЩ
януари 1998 г.
БЛАГОДАРНОСТИ
ДЪЛБОКО СЪМ ПРИЗНАТЕЛЕН на Кони Келоу за сърдечната ѝ подкрепа и за ключовата ѝ роля за превръщането на ръкописа в книга и появата ѝ на света. Удоволствие е да работи човек с нея.
Благодарности на Кориа Ладнър и прекрасните хора, които допринесоха за книгата, като ми дадоха пространство — най-ценния от всички дарове. Пространство да пиша и пространство да бъда. Благодаря на Адриан Брадли във Ванкувър, на Маргарет Милър в Лондон и на Анджи Франсеско в Гластънбъри, Англия, на Ричард в Менло Парк и на Рени Фрумкин в Сосалито, Калифорния.
Признателен съм на Шърли Спаксман и Хауърд Келоу за това, че прочетоха ръкописа на ранен етап и ми помогнаха с коментарите си, както и на хората, които любезно го прегледаха по-късно и изказаха мненията си. Благодаря на Роуз Дендуич за това, че обработи текста на ръкописа с неповторимата си ведрост и професионализъм.
И накрая, бих искал да изкажа любовта и благодарността си към майка ми и баща ми, без които тази книга нямаше да бъде написана, към моите духовни учители и към най-великия гуру — живота.
ВЪВЕДЕНИЕ
КАК СЕ РОДИ ТАЗИ КНИГА
Миналото едва ли може да ми бъде полезно и аз рядко мисля за него. Но ще ви разкажа накратко как станах духовен учител и как се появи тази книга.
До тридесетата си година аз живях в състояние на почти непрестанна тревожност, изпъстрена с периоди на самоубийствена депресия. Сега имам чувството, че говоря за някакъв друг минал живот, или за живота на друг човек.
Една нощ скоро след двадесет и деветия ми рожден ден се събудих някъде в малките часове с чувство на абсолютен ужас. Много пъти преди това се бях събуждал с подобно усещане, но този път то беше по-силно от всякога. Тишината на нощта, неясните очертания на мебелите в тъмната стая, далечният шум от преминаващ влак — всичко това ми се струваше толкова чуждо, толкова враждебно и така абсолютно безсмислено, че изпитвах дълбоко отвращение към света. Най-омразно от всичко обаче беше собственото ми съществуване. Какъв смисъл имаше да продължавам да живея с това бреме от нещастие? Защо да продължавам да се боря непрестанно? Усещах, че дълбоката жажда за унищожение, за несъществуване, ставаше много по-силна от инстинктивното желание да продължавам да живея.
“Не мога повече да живея със себе си.” Тази мисъл се повтаряше в ума ми. После изведнъж осъзнах колко странна е тази мисъл. “Аз един човек ли съм, или двама? Ако не мога да живея със себе си, трябва да съм двама: аз и този, с когото не мога да живея.” “Тогава — помислих си, — само един от двамата е истински.”
Бях така изумен от това странно откритие, че умът ми спря. Бях в пълно съзнание, но вече нямаше мисли. Тогава усетих, че ме повлича нещо като въртоп от енергия. Отначало бавно, после по-бързо. Обзе ме силен страх, тялото ми започна да трепери. Чух думите “Не се съпротивлявай”, сякаш някой ги произнесе в гърдите ми. Усещах как ме засмуква празнотата. Тя сякаш беше вътре, а не извън мен. Внезапно страхът изчезна и аз се оставих да пропадна в тази празнота. Нямам спомен какво се е случило след това.
Събудих се от чуруликането на птица на прозореца. Никога преди не бях чувал подобен звук. Очите ми още бяха затворени и видях образа на безценен диамант. Да, ако диамантът би могъл да издава звук, той би бил нещо подобно. Отворих очи. Първите лъчи на зората се процеждаха през завесата. Без да мисля, усещах, знаех, че светлината е нещо безкрайно повече от това, което ние осъзнаваме. Меката светлина, която проникваше през завесата, беше самата любов. Очите ми се напълниха със сълзи. Станах и се разходих из стаята. Познавах тази стая и въпреки това знаех, че преди никога не съм я виждал истински. Всичко в нея беше чисто и недокоснато, сякаш току-що се е появило. Вземах неща — молив, празна бутилка — и се удивлявах колко красиво и живо е всичко.