Думата Бог се е превърнала в затворено понятие. Още щом някой я произнесе, се създава мисловен образ, който вече едва ли е на белобрад старец, но все пак представлява мисловно изображение на някого или нещо извън вас и — да, точно така! — почти неизменно е от мъжки пол.
Нито Бог, нито Битие, нито която и да е друга дума може да дефинира или да обясни неизразимата действителност зад нея, затова единственият важен въпрос е дали думата помага или възпрепятства изживяването на онова, което назовава. Сочи ли тя отвъд себе си към тази трансцендентна реалност, или лесно се поддава на това да се превърне просто в идея в ума ви, нещо, в което да вярвате, мисловен идол?
Думата Битие нищо не обяснява, но нима думата Бог обяснява нещо? Думата Битие обаче има преимуществото да бъде отворено понятие. Тя не свежда безграничното невидимо до някаква крайна реалия. Невъзможно е да си изградите за него мисловна представа. Никой не може да претендира за изключителни права върху Битието. То е самата ваша същност и ви е непосредствено достъпно като усещане на собственото ви присъствие, като осъзнаването, че “аз съм” предхожда представата “аз съм това или онова”. Затова е малка стъпката от думата Битие до това да изпитате Битието.
Каква е най-голямата пречка пред това
да изпитаме тази действителност?
Себеотъждествяването с вашия ум, което прави мисленето натрапчиво. Неспособността да спрем да мислим е ужасно нещастие, но ние не го съзнаваме, защото от него страдат почти всички, така че минава за нормално. Този непрестанен мисловен шум ви пречи да откриете царството на вътрешна тишина, неделима част от Битието.
Освен това ви създава фалшива умотворна самоличност, която хвърля сянка на страх и страдание. По-късно ще разгледаме това с повече подробности.
Философът Декарт смята, че е открил най-фундаменталната истина, казвайки прочутото: “Мисля, следователно съществувам”. Всъщност той формулира най-фундаменталната грешка — отъждествяването на мисленето с Битието и на самоличността с мисленето. Натрапчиво мислещият, а това означава почти всеки човек — живее в състояние на видима отделност, в смахнат, сложен свят на непрестанни проблеми и конфликти, свят, който отразява нарастващата фрагментация на ума. Просветлението е състояние на цялост, на това да бъдеш “в единство” и — следователно — в състояние на покой. Да бъдеш едно с живота в неговата материализирана страна — света — както и със своето най-дълбоко аз и нематериализирания живот — едно с Битието. Просветлението е не само край на страданието и на непрекъснатия вътрешен и външен конфликт, но и край на ужасното робуване на непрестанното мислене. Какво невероятно освобождение е това!
Отъждествяването с ума създава непрозрачна преграда от понятия, етикети, образи, думи, съждения и определения, която блокира всички истински взаимоотношения. Тя застава между вас и вас самите, между вас и другите хора, между вас и природата, между вас и Бога. Именно тази преграда от мисли създава илюзията за отграниченост, илюзията, че има вас и напълно отделното от вас “всичко друго”. Но при това забравяте важния факт, че под нивото на физически видимото, на отделните форми, вие сте едно с всичко, което е. Като казвам “забравяте”, имам предвид, че вече не можете да почувствате това единство като очевидна реалност. Една вяра може да ви носи утеха. Но само ако я изживеете, тя може да ви донесе освобождение.
Мисленето се е превърнало в болест. Болест е налице тогава, когато се наруши равновесието между нещата.
Например, няма нищо лошо в това клетките да се делят и множат в тялото, но когато процесът продължи, пренебрегвайки нуждите на целия организъм, се получава болест.
Внимание: умът е великолепен инструмент, ако бъде използван правилно. Но при неправилна употреба става крайно разрушителен. По-точно казано, вие не толкова използвате неправилно ума си, дори обикновено изобщо не го използвате. Той използва вас. Това е болестното. Вие си мислите, че сте вашият ум. Това е заблуда. Станали сте подвластни на инструмента.
Не съм съгласен. Вярно, като повечето хора,
и аз мисля много безцелно, но все пак мога