Щом видя младата девойка, конникът свали шапка и в минутата, когато се разминаваха, ниско склони глава. Лазарин също кимна с присъщата си самоувереност и продължи напред. Женският инстинкт й подсказа, че непознатият ще спре и ще я проследи с поглед и не сгреши — тропотът вече не се чу.
Когато се върна във Вертфейл, не каза на никого, а може би и забрави за тази среща.
На другия ден обаче, точно по същото време, както и преди, тя се озова на мястото на вчерашната среща. Конникът с побелели мустаци вече бе там; щом видя девойката, очите му блеснаха младежки. Той отново се поклони дълбоко и остана на мястото си. Сега обаче, когато наближи Вертфейл, девойката се обърна и забеляза, че непознатият мъж я следи — наистина отдалеч, почтително: явно искаше да узнае коя е възхитителната амазонка и къде живее.
И така продължи до деня, когато го бе видяла в компанията на принц Годефроа, приятеля на баща й.
През същия ден, към четири следобед, Лазарин се бе отпуснала в креслото пред разтворения прозорец и мислено прехвърляше в ума си вероятността неизвестният мъж да потърси запознанство с нея, когато на двора се чу шум на приближаваща се карета и тропот на копита. Тя скочи с думите:
— Дали не е той! — и впери поглед през жалузите навън. Пред входа на къщата спря голяма карета с величествен вид: лакеят и кочияшът бяха с парадни ливреи. Великолепните коне бяха с по няколко рози над челата.
В каретата седеше само един пътник и се оказа принц Кастел Виван, тоест свързващата брънка между замъка дьо ла Тур дю Роа и къщата във Вертфейл. Лазарин вярно оцени посещението му и тържествуваща усмивка трепна върху устните й; тя се погледна в огледалото и пъргаво заслиза надолу.
Бърз и младежки подвижен, принцът едва не събори провинциалния лакей на Льору, който гледаше каретата със зяпнала уста.
— Тук ли е господин Жул Льору? — попита посетителят.
— Излезе, ваша милост — уверено заяви лакеят. — Той, разбира се, много, много ще съжалява, че не сте го заварили… Моля, оставете визитната си картичка.
В същата минута във вестибюла влезе Лазарин с изящна утринна дреха, косата й се бе разпиляла върху раменете.
— Мили принце — извика тя, — влизайте, влизайте! Колко мило, колко чудесно, че сте си спомнили за нас! Когато ви зърнах сутринта, почти бях сигурна, че ще ни посетите, нали ви познавам като най-благородния човек…
Принц дьо Кастел Виван й целуна ръката с малко старовремска почтителност.
— О, най-сетне! — рече той шеговито. — Колко се радвам да ви видя, малка приятелко. Замъкът ви е истинска крепост, в него не се влиза лесно. Здравата ви пазят!
— Татко вече не е същият, както преди, от катастрофата насам е все в лошо настроение… Затворил се е и не иска никой да го вижда.
Докато разговаряха, Лазарин хвана принца под ръка и двамата минаха през обширния вестибюл, сетне влязоха в старинна гостна. Годефроа дьо Кастел Виван се приближи към терасата, намести си пенснето и се загледа в пейзажа, разстилащ се пред очите му.
V
— По дяволите! — изрече той шепнешком. — Не мога да си обясня лошото настроение на моя чудесен приятел! Какъв изглед, колко красив парк! Това селско усамотение е просто чудо!
— Ако повторите това на татко — усмихната рече Лазарин, — той няма да сподели вашето мнение.
— А вие, мила, ще го споделите ли?
— И да, и не… Тук е живописно, няма спор, но е уморително еднообразно и безкрайно скучно.
— Мъчно ли ви е за Париж?
— Съжалявам за Париж и за изгубените милиони — от все сърце…
— Търпение и мъжество, мила! Ще се завърнете в Париж и ще бъдете негова кралица!
— А милионите?
— Те се стопиха на едно място, но ще дойдат от друго.
— Принце, не ми разказвайте приказки. Не искам, не бива да ви вярвам Разочарованието би било ужасно!… Но ще отида да ви доведа татко.
И девойката, стройна и грациозна като нимфа, излезе от салона.