„Безспорно — си рече принцът — тази чаровница се нуждае от рамка от чисто злато. И ако не греша, аз нося тази рамка…“
VI
Годефроа дьо Кастел Виван бе представител на прочут и исторически род. Някога бе започнал дипломатическа служба, но от нея след бързата му раздяла с досадните задължения на секретар на посолство му бяха останали само няколко чуждестранни ордена. Богат наследник, получил от баща си милион и половина, той бързо бе пръснал капитала си, тъй като му се бе сторило, че само лихвите не са достатъчни за нуждите му. Беше се оженил за млада, хубава и богата жена, но възгледите им за семейния живот се различаваха из основи. Само след няколко години съпругата му се спомина, огорчена и тъжна; мъката му по нея бе доста силна, тъй като, на всичкото отгоре, богатството й след нейната смърт премина към рода й.
Сега, когато принцът влезе в нашето повествование, доходите му бяха едва няколко хиляди франка годишно, но и тях му изпращаше един състрадателен роднина. Въпреки това принцът живееше сред разкош; вечно бе канен по обеди и вечери, бе интересен събеседник, добър картоиграч, като печелеше на карти твърде често и умееше да спре играта навреме. Никой от познатите му не би го нарекъл блюдолизец, тъй като принцът бе тактичен, освен това бе и щедър към прислугата. Честността му бе пословична и той се държеше като истински благородник.
Един прекрасен ден на шумен прием към него се приближи богатият съдружник на виден парижки банкер и фамилиарно го хвана под ръка. Принцът не обичаше този дебелак, но бе твърде изтънчен политик, за да изрази антипатията си. Двамата се запътиха към пушалнята.
— Драги принце — подхвана банкерът, — бихте ли искали да се сдобиете със сто и петдесет хиляди годишен доход?
— Разбира се, нали някога ги имах и зная какви възможности дават. Но сигурно този, който ми ги предлага, иска да сторя нещо в замяна?
— Точно така. Предлагам ви ги аз и искам много лесно нещо — да се ожените. Една дама (ще подчертая, че е млада и хубава), с богатство от три милиона, вложени сигурно, мечтае да стане принцеса и се обърна към мен… Обещах й съдействието си. Какво да й отговоря?
— Зависи от името на дамата, която, както казвате, мечтае да стане принцеса и очаква да осъществя мечтата й.
— Не се ли досещате?
— Нима я познавам?
— Лоренс Тисе.
Принц дьо Кастел Виван леко пребледня, но под слоя помади промяната на тена му изобщо не се забеляза, той спокойно изрече:
— Прав сте, Лоренс е очарователна… Но досега си мислех, драги приятелю, че поддържате най-интимни отношения с нея.
— Не грешите, но ми предстои женитба и както сами разбирате, трябва да ликвидирам сериозните си връзки.
— Вие ги ликвидирате — продължи все така спокойно принцът, — като при това искате да превърнете любовницата си в принцеса, а тя в същото време бе любовница и на цял Париж. Блестяща идея! Достойна за самия Ришельо. Само че не е бивало да избирате мен за мишена на милата си шега, достойна за времето на Луи XV, да ме превръщате в палячо.
Слисаният банкер се дръпна.
— Май имате намерение да ме оскърбите!
— Мисля, че вече ви оскърбих — все така невъзмутимо парира Годефроа, — като само ви върнах дължимото. Няма защо да ми се извинявате. Моите секунданти ще ви посетят след два часа.
Дуелът се състоя на другата сутрин във Венсенската гора. Принцът бе на шейсет и две години, противникът му — на трийсет, но младият мъж пострада жестоко: бе му нанесена дълбока рана в рамото, която го държа на легло месец и половина.
Годефроа дьо Кастел Виван беше привърженик на свободните нрави, но не беше долен човек.
Старият аристократ по никакъв начин не би се съгласил да опетни гръмкото си име и все пак се надяваше да извлече полза от него. Веднъж той се провикна: „Еврика!“ — и от този ден във вестник „Фигаро“ веднъж на три месеца се появяваше следната обява: „Възрастен аристократ, издънка на прочут род, който може да угасне със смъртта му, предлага да предаде името и титлата си на младеж, притежаващ големи капитали. Моля отговорете до поискване на Х.2.113.“
Няма защо да обясняваме, че оттогава започна да получава много писма. Принцът ги прочиташе най-внимателно, но още не бе открил необходимия човек. Без ни най-малко да се отчайва, продължи да отпечатва обявата, дразнеща любопитството на цял Париж, който гадаеше кой е нейният автор.
VII
Почти излишно е да добавяме, че облеклото на принца беше безупречно изискано.
През този ден дьо Кастел Виван беше с бял панталон, чер редингот и бяла жилетка, с тънка вратовръзка от син атлаз, върху която бе обърната яката на белоснежната му риза. Издължените му тънки ръце бяха със светлосиви ръкавици. Миниатюрна пъстра джуфка се подаваше от петлицата на редингота и тясна черна лентичка придържаше пенснето, през което се любуваше на пейзажа.