Щом излезе от салона, Лазарин пъргаво изтича до стаята на баща си. Той вдигна глава при появата на дъщерята.
— Каква беше тази карета, която пристигна преди малко? — попита троснато Жул Льору.
— Имаш гост — отвърна Лазарин.
— Веднага ще уволня този дръвник Жозеф, ако го е пуснал да влезе! Как е можал да наруши изричната ми заповед! — изкрещя вбесен Льору.
— Жозеф не е виновен, аз поканих принца да влезе — обясни Лазарин. — И ти трябва да слезеш при него, ако не искаш да изглеждаш провинциален дивак.
— В дома ми нахлуват пряко моята воля! Протестирам!
— Протестирай, колкото искаш, само слез.
— Как де се покажа с тази ужасна четина, с това облекло?
— Само няколко минути ти трябват, за да се обръснеш и да си смениш облеклото. Ще изтичам да правя компания на принц Годефроа и ще му кажа, че слизаш. Само не се бави, идвай по-скоро!
Без да дочака отговора на баща си, ядосан, но послушен на желанията й, тя излезе от стаята му и се спусна като вихър по стълбището. През тези минути Лазарин, достигнала до пълно униние в селското си изгнаничество, възвърна парижката си пъргавина и неотразим чар. Тя хвана принца под ръка, отведе го до малкото диванче и седна до него.
— Татко ще слезе след пет минути — му каза тя. — Не се чудете, мили принце, че отначало толкова косвено проявява радостта си от вашето посещение. Повтарям ви, той много се промени… Вие имате толкова силно влияние върху него! С малко усилия можете да го ободрите, да подкрепите отпадналия му дух. Тогава ще бъдете най-добрият принц на света!
— Разчитайте на мен, малка приятелко; ще сторя, каквото е възможно.
— Значи всичко ще бъде наред… Но да поговорим за нещо по-приятно. Отдавна ли сте тук, край Лоара?
— От снощи; и както виждате, бързам да целуна вашата ръка.
— Вие се идеалният принц! А дълго ли ще останете?
— Смятам да се върна в Париж най-рано след месец.
— Кого сте ощастливили със своето гостуване?
— Нима не познавате господина, с когото яздех сутринта?
— Само съм го срещала по време на ездата си с моето пони, но не му зная името.
— Маркиз дьо ла Тур дю Роа.
— Така ли — равнодушно произнесе Лазарин.
— Нищо ли не ви говори това име? Маркизът е виден аристократ, богат като Крез и ваш страстен поклонник…
— Нима! — прихна девойката. — Позволете да не ви повярвам. Пък и нали не ме познава!
— Знае коя сте, при това днешната среща била четвъртата поред все на същото място… Не можете да си представите колко се зарадва маркизът, когато узна, че съм един от най-добрите приятели на вашия баща.
Лазарин премълча; не попита каква е причината за тази толкова силна радост, защото й беше ясна.
След миг вратата се отвори и влезе ексбанкерът. Той бе доста прилично обръснат и облечен. Лицето му не изглеждаше особено любезно като на човек, принуден да извърши нещо въпреки желанието си. И все пак стисна доста радушно ръката на неканения си гост, а младото момиче, демонстрирайки добро възпитание и желание да остави двамата приятели свободно да разговарят, мълчаливо излезе от гостната.
Разговорът все не потръгваше, но най-сетне принцът успя да възвърне някогашния приятелски тон между двамата и след няколкото фрази за околностите и за очарователното имение на домакина произнесе усмихнат:
— Сега, стари приятелю, съм дошъл при вас като молител.
— Като молител ли? — неволно възкликна някогашният банкер, като също неволно се усмихна — нещо, което не беше му се случвало от месеци насам. — Ако имах предишните си милиони, щях да ви разбера. Но сега, когато съм разорен… Какво може да се очаква от един бедняк?
— Нещо съвсем лесно. Един от моите добри приятели, маркиз дьо ла Тур дю Роа, желае да ви бъде представен, и няма да скрия от вас, мили друже, че му дадох дума да…
Жул Льору скочи.
— Не е бивало да обещавате! Отказвам!
— Но защо?
— Много просто. След сгромолясването ми от предишното високо положение в тази посредственост, толкова близка до мизерията, реших да прекъсна всичките си предишни връзки и едва направих изключение за вас (макар че не съжалявам); но да завързвам нови познанства, да се срещам с нови лица…
— Изслушайте ме, не бързайте да отказвате.
— Вие сте мой гост. Учтивостта ме задължава да изслушам всичко, каквото пожелаете да ми кажете. Но ви предупреждавам, че словото ви ще се окаже глас в пустиня или по-точно, ще се натъкнете на непоклатимото ми решение.