Маркизът обаче бързо превъзмогна чувствата си и след няколко убедителни фрази Жул Льору, сигурен вече в предстоящия брак, се съгласи да приеме хубавата кобила като подарък.
Фанфаристите отново надуха фанфарите, конете се вдигнаха на задни крака, конниците и ездачките препуснаха в галоп, а каретата се устреми след тях. Слугите завършваха веселото шествие.
Горите, в които навлязоха нашите ловци, наистина представляваха живописна гледка през този сезон. Свеж, прохладен ветрец разклащаше листата, понесъл аромата на дивите цветя и на смолистите ели. Понякога тлъст фазан, разперил синкави криле, се устремяваше към долината, или зайче се шмугваше изпод краката на конете.
В края на гората чакаха стрелци и кучкари, повели великолепни хрътки. Пуснаха кучетата и те веднага потънаха в гъсталака.
— Напред! — изкомандува маркизът.
— Напред! — повтори Лазарин, отпусна поводите на Нора и се остави на лудешкия й галоп, опиянена от звука на фанфарите, от лая на кучетата.
Няма да разказваме подробностите на този лов, където не се случи нищо особено. Към дванайсет часа всичко се свърши със смъртта на един елен, който понечи да се спаси в езерото и бе убит от маркиза.
Бе дадена закуска в края на гората, там бе спрял огромен фургон с ястия, с готвачи и лакеи. Всички си хапваха с апетит с изключение на клетата Рене, която оправдаваше лошото си настроение с мигрена.
Лазарин блестеше с остроумието си, но единствен събеседник й беше принц Кастел Виван, защото маркизът, потопен в страстта си като влюбено момче, почти не се владееше.
XII
В два цялата компания се запъти към замъка на маркиза, който се намираше на осем или девет километра от полянката край гората. Грамадна липова алея, дълга цял километър, водеше от шосето до оградата на парка. До входа два разкошни павилиона поразяваха въображението на посетителите: в единия живееше вратарят, в другия — лесничеят.
Четири стълбища в италиански стил водеха към терасата, заемаща цялата ширина на фасадата. Прозорците на долния етаж се отваряха към нея.
Замъкът бе построен през епохата на Луи XIII и бе типичен за времето му.
Щом се озова на стълбището за терасата, Лазарин изпита силно вълнение. Макар да бе смятала, че познава най-изискания френски разкош, не бе виждала нищо наподобяващо този замък и неговия парк. Смесицата от великолепие и поразително изискан вкус я смая.
Маркизът предложи на девойките да отпочинат до вечеря. Лазарин не се чувствуваше изморена, ала не посмя да възрази на своя домакин. Когато остана сама, излезе на балкона и се облакъти на перилата, облечени в червено кадифе. „Това всичко е мое! — си рече тя. — Същински сън!… О! Рене, горкичката ми сестра; разбирам твоята завист, която не можеш да овладееш, и от сърце ти я прощавам.“
Докато маркизът бе зает и настаняваше гостите си по стоите, Жул Льору се разхождаше по терасата и разговаряше с принц Кастел Виван. Двамата бяха запалили пури.
— Какво ще кажете за този замък, скъпи приятелю? — попита принц Годефроа.
— Безспорно е великолепен и заслужава славата си.
— А какво е мнението ви за маркиза?
— Струва ми се идеален джентълмен.
Годефроа понечи да продължи, но в този миг се появи един слуга и почтително му зашепна нещо на ухото.
— Добре — му рече принцът, — идвам.
— Маркизът ме вика и се досещам за какво — обърна се той отново към Льору. — Ще ви оставя за пет минути и ще се върна бързо, надявам се да не съм сам. Помислете добре какъв разговор ви предстои и поемете ролята на родител, загрижен за своите деца.
И чевръстият принц бързо се обърна, след което влезе в замъка.
Робер дьо ла Тур дю Роа, много развълнуван, крачеше нервно по мраморните плочи на вестибюла. Принцът усмихнат го хвана под ръка.
— Да вървим вече, мили приятелю…
— Къде ще ме водите? — попита маркизът и се спря.
— Където отдавна трябваше да отидете! При Жул Льору. Искам вече да се отърся от ролята на посредник. Да вървим.
— Почакайте малко — отвърна Робер, — нека да не бързаме… Годефроа погледна учуден маркиза.
— Какво да чакаме? — попита той. — Да не се е случило нещо, което да не зная? Да не би тази странна любов, която ви обзе толкова внезапно, да е изгоряла като стиска слама?
— Не богохулствайте! — извика разпалено маркизът. — Обичам Лазарин повече от всякога! Ще умра, ако тя не ми стане жена! Ще я обичам цял живот!
— В такъв случай да идем и да й поискате ръката.
— О, колко бих желал, Бог ми е свидетел! А също и да свърши всичко час по-скоро… Но се страхувам, не смея.
— Но от какво се страхувате?