Щом чу тези толкова обикновени думи, слугата изненадан трепна.
— На господаря ли? — повтори той. — Значи не знаете нищо, господине?
— Но какво да зная? Нали току-що влязохме в града, не познавам тук никого… Какво имате предвид?
— Вие се намирате в къща, понесла страшна загуба… Само преди три дни ни сполетя жестока мъка: изгубихме нашия уважаван господар, маркиз дьо ла Тур дю Роа… Госпожа маркизата в скръбта си не излиза от своите апартаменти и не приема никого. При това положение госпожа маркизата помоли да предам извиненията й, че не може да ви покани на своята трапеза. Ще моля да ми известите в колко часа бихте желали да вечеряте.
— Потресен съм, че случайността ме изпраща в дом, където присъствието ми е само пречка и тегоба! Ако знаех, щях да отседна в някой хотел… Сега не мога да сторя нищо, ще остана, но дано не преча, пазил ме Бог!… Няма да ви безпокоя, защото местният гарнизон ни дава вечеря… Моля, погрижете се само за моя вестовой, скромно и добро момче.
— Желая ви приятна почивка, господин офицер. Ако поискате да напишете писма, ще намерите всичко необходимо върху писалището. Тоалетната стая е зад завесата. — Той посочи встрани. — А визитката ви ще предам на госпожица Мариет, старшата камериерка, за да я представи на госпожа маркизата.
И слугата излезе.
Офицерът се зае да разгледа временното си жилище. Тоалетната стая също тънеше в разкош; в центъра й се намираше изящна мраморна вана. В дъното на това помещение, цялото в килими, се виждаше още една врата, която явно водеше към друга стая. Поручикът натисна бравата, но тя се оказа заключена. Сетне пусна сребърния кран на ваната и си наплиска лицето. Освежен се върна в спалнята и се отпусна в голямото старинно кресло, тапицирано с червено кадифе. „Ако някога имам двеста хиляди годишен доход — си рече той с усмивка, — ще си наредя къща също като тази.“
Унесен в мислите си, незабелязано за себе си заспа, надвит от умората. Спа така към половин час, когато изведнъж се случи нещо много странно…
II
Само един поглед бе достатъчен на слугата, за да узнае от визитката, че поручикът се казва Марсел Ложие.
Той бе двайсет и петгодишен младеж, издънка на уважаван нормандски буржоазен род. От имотите на майка си годишно получаваше към шест-седем хиляди франка, а след смъртта на баща си щеше да наследи доста по-голямо богатство и отлично състояние.
Младият офицер бе висок, русоляв, с мустаци, по-светли от косата. Лицето му бе загоряло от слънцето, черните му очи излъчваха ум и енергия. Бе учил живопис и познавачите смятаха, че е много талантлив художник.
Френско-германската война го направи военен.
Сега главата му красиво се очертаваше върху фона на тъмночервеното кадифе, клюмнала върху рамото, и разкриваща бялата кожа на шията му върху широките плещи. Ръката му спокойно се бе отпуснала върху ръчката на креслото, което бе точно срещу завесата, отделяща стаята от тоалетното помещение.
Внезапно, без да се чуе никакъв шум, завесата се раздвижи и сред диплите й се показа изящна ръка, покрита с бляскави пръстени; в същия миг две дивно хубави очи се впериха в спящия младеж.
Марсел Ложие се размърда, без да се пробуди. Ръката се изгуби. Завесата все така безшумно зае предишното си положение. В стаята цареше тишина.
Поручикът продължи да спи спокойно още около час; после вдигна глава и скочи, освежен и отпочинал. Отново влезе в тоалетното помещение и с удоволствие се окъпа.
Като написа две-три писма, поручикът отвори куфара, извади нова униформа, ръкавици, облече се и преди да излезе, дръпна звънеца.
След две минути влезе предишният слуга.
— Какво ще желаете, господине?
— Нямам никакви желания — отвърна Марсел, — но тази вечер може да закъснея… Бих искал да се върна без да ви обезпокоя.
— Нищо сложно господине. Почукайте на вратаря и той ще ви отвори.
— Но после, когато вляза в двора?
— Аз ще ви чакам, господин офицер.
— Тъкмо това не искам. Ако ще трябва да ви безпокоя, по-добре да остана в някой хотел.
— Но така ще оскърбите гостоприемната ни господарка, господине.
— Тогава намерете някакъв изход от положението!
— Сигурен ли сте, че сам ще намерите своята стая?
— Напълно. Третата врата по коридора на първия етаж. Не е възможно да сбъркам.
— Тогава ще оставя една свещ да гори върху масата във вестибюла, а вратарят ще затвори входа след вас.
— Чудесно.
Марсел излезе, пусна писмата си и тръгна из непознатия град да търси уговореното за срещата на офицерите място.
Късният банкет, преминал в приятелска вечеря, бе весел и шумен. Марсел бе седнал до свой познат от Лоарската армия, двамата един през друг си спомняха предишните дни.