Дните до сватбата маркизът прекарваше от сутрин до вечер във Вертфейл. През хубавите дни Лазарин яхваше своята Нора и двамата с маркиза яздеха из околностите по пет или шест часа.
В един от тихите слънчеви дни по време на разходката, на около двайсет и пет километра от Вертфейл, маркизът и младата девойка излязоха от гората на поляна върху билото на хълм, откъдето се откриваше гледка на всички посоки. Двамата спряха.
Очите на Лазарин се насочиха към грамаден замък, белязан с удивителната архитектура от времето на Анри III, разположен сред обширен парк.
— Какъв е този замък? — попита тя.
— Това е замъкът Горд. И оттук е красив, но отблизо е твърде впечатляващ.
— На кого принадлежи той?
— На граф дьо Горд.
— Надявам се, че е ваш приятел и ще го поканите в замъка?
— Доста е по-млад от мен, но се отнасям с голяма симпатия към него въпреки разликата във възрастта: той е само на двайсет и осем години. За съжаление има една непреодолима пречка да ви го представя: замина и Бог знае дали някога ще се върне тук. Знам само, че е някъде в Италия, защото не си пише с никого от старите си приятели.
— Защо е тази тайнственост?
— Не я поддържа нарочно — просто търси самотата. А причината да замине оттук и да страни от всички е едно романтично приключение, което не е за ушите на млада девойка.
— Но, маркизе, само след седмица ще бъда ваша жена!
— Тогава ще ви го разкажа — отвърна засмян Робер.
Лазарин обаче бе толкова мила, толкова убедително помоли маркиза, че той отстъпи с въздишка: нали, каквото иска жената, иска го Бог.
XVI
— Моят съсед Раул дьо Горд — подхвана маркизът — бе сред най-високо ценените кандидати за женитба покрай Лоара: притежава един от най-хубавите замъци по поречието, а също и към осем-девет милиона капитал. Той обаче бе доста хладен с всички, докато преди две години и половина изневиделица се влюби… Виждате ли онова бяло петънце вляво от високите дървета в парка Горд? Това е един малък замък в имението Гранже, той и околните земи принадлежаха на младеж от знатен род, но без всякакви средства, на барон Анри дьо Брен, приятел на Раул дьо Горд от детските години. Дълго време баронът бе офицер, но останал засегнат от нещо, напусна и се засели в замъка заедно с младата си съпруга, Жулиет дьо Брен, за която се бе оженил само година преди това. Двайсет и две годишната жена бе изящно красива и прекрасно възпитана. Съпругът й се гордееше с нея и се надяваше да живеят щастливо, макар и със скромни доходи. Между замъка Гранже й замъка Горд има само половин час път и след завръщането си младият офицер възстанови старото си приятелство с граф дьо Горд. Нито за миг не се усъмни той, че между младата му съпруга и приятеля му от детинство може да възникне опасно чувство…
— Нима това доверие не е било естествено? — възкликна Лазарин.
— Но граф дьо Горд почти веднага изпитал силна страст към красивата баронеса и не можал дълго да крие от нея своето чувство. Скоро вече цялата околност знаеше за тайната връзка между графа и баронесата, единствен съпругът оставаше в неведение. Но една прекрасна сутрин Раул дьо Горд пристигна в имението ми. „Нещо лошо ли се е случило?“ — попитах аз неволно. Не бях сгрешил — графът бе дошъл да ме помоли да му стана секундант. Колкото и да бе виновен графът, не можех да откажа на молбата му. Дуелът с барона бе уговорен за утрото на следващия ден.
Раул чувствуваше вината си и само се бранеше със сабята.
Това вбеси противника му, който го предизвикваше с упреци, докато в гнева си се втурна като бесен срещу му — и бе пронизан от сабята на графа. Когато падаше, само промълви: „Такава ли е волята Божия?“
Лазарин пребледня.
— Наистина ли баронът почина след това?
XVII
— Не, той бе тежко ранен; отнесоха го в замъка му и там за него дълго време се грижи лекар. Но нещастната му съпруга изгуби разсъдъка си: намериха я сгушена в една от малките стаи на замъка да гледа ужасено и да произнася несвързани фрази… Същата вечер графът напусна замъка и замина; със себе си взе и Жулиет дьо Брен, като се закле да се грижи за нея, докато е жива. Това е романтичната история, за която ви споменах.
— Благодаря ви, че удовлетворихте любопитството ми — рече усмихната Лазарин. — Искам само да попитам дали се е върнал разсъдъкът на баронесата.
— Едва ли… Макар че не знаем нищо със сигурност.
— А какво стана с нейния съпруг?
— Той почина половин година по-късно. Самотата и мъката го убиха. Какво да се прави? Обожаваше младата си съпруга…
Лазарин отново погледна натам, където замъкът дьо Горд и бялата сграда на ла Гранже тънеха сред буйната зеленина.