— Значи — пророни тя — сега и двете къщи са опустели… Колко тъжно, неволно ме побиват тръпки. Да си вървим, господин маркизе, да се отдалечим колкото може повече от това място!
XVIII
Освен многобройните покупки и подготовката на замъка маркиз дьо ла Тур дю Роа трябваше да уточни заедно с нотариуса Жомар и условията на брачния договор. Като опитен човек нотариусът настояваше сумата, която маркизът ще предостави за владеене на съпругата си, да не надминава един милион. Маркизът упорито се противеше.
— Но защо? — нетърпеливо възкликна най-сетне нотариусът. — Представете си, че имате едно, две, три деца, но ви сполети неочаквана смърт, не дай си Боже. Ами ако маркизата се омъжи повторно? Това, че не й предоставяте цялото си богатство, защитава интересите на вашите деца!
Маркизът отстъпи неохотно и след продължителна съпротива, но все пак отстъпи. Жомар замина тържествуващ за Орлеан.
Брачният договор трябваше да бъде прочетен във Вертфейл малко преди деня на сватбата. Маркизът се появи смутен при бъдещите си роднини, но се успокояваше с аргументите на нотариуса, че особената клауза имаше за цел да осигури бъдещите му деца от всякакви изненади.
Голямото кресло пред овалната маса очакваше нотариуса Жомар, който пристигна навреме, спокойно седна, разтвори чантата си и извади от там книжа върху гербова хартия. Спокойният му, властен глас внушаваше доверие.
Лазарин слушаше внимателно; тя бе проучила най-подробно закона за брачните договори и сега чудесно се ориентираше в клаузите на своя брачен контракт. „Предоставя ми само милион — си помисли тя, — а има цели шест. Направо ужасно! Значи не е толкова влюбен в мен, колкото си мислех. Забравил е преклонната си възраст и не е помислил, че и аз трябва да я забравя. Не искам да го зная! Ще се откажа от брака!…“
Но в този момент си рече: „Не, ще доставя прекалено голямо удоволствие на Рене. Пък и Бог знае дали съдбата след това ще ми предложи дори този милион, който намирам сега. Какво толкова значи този брачен договор? Ще видим как ще се измъкне този старец от влиянието ми, когато се ожени за мен! Това, което ми отказва в договора, ще ми бъде дарено в завещанието…“
Тази мисъл напълно успокои Лазарин и когато нотариусът приключи с четенето, маркизът възхитен видя радостната усмивка на своята годеница.
— Мили мой — произнесе тя, като му протегна ръката си, — прекалено много правите за мен! За какво ми е този милион? Нима е необходимо да бъда богата, щом вие сте богат? Знайте, че за мен няма нищо по-отвратително от парите.
Маркиз дьо ла Тур дю Роа побърза развълнуван да целуне ръката на младата девойка, сетне се обърна към нотариуса:
— Убедихте ли се, че тя е ангел?
— Не възразявам, при това наистина много прилича на ангел — учтиво отвърна опитният юрист.
XIX
Каретите бавно потеглиха една след друга към вратите на парка. Денят беше чудесен. Камбаните не преставаха да бият весело.
— Небето покровителства моя приятел Робер — си рече принц дьо Кастел Виван усмихнат. — Той е страстен ловец и е страстно влюбен, а Бог чу молитвите му и прати хубаво време както за лова, така и за сватбата му. Това е добра поличба.
Малкият кортеж от карети спря пред черквицата.
Към сто и петдесет жители на село Вертфейл се бяха насъбрали около черквата, привлечени повече от любопитство, отколкото от симпатия, тъй като почти не познаваха Жул Льору; единствена Жана с помощта, която оказваше на бедните и болните, бе популярна в околността.
Черквата днес бе украсена като за празник. Предишния ден маркизът бе изпратил нови сребърни свещници и нови одежди за свещениците — подарък по случай сватбата.
Като благослови младоженците, свещеникът съедини ръцете им, с явно вълнение произнесе кратка, но затрогваща реч.
От черквата се върнаха във Вертфейл, където вече бе приготвена закуска, продължила към три часа; след нея маркизът и младата маркиза се качиха в парадната карета и заминаха за замъка дьо ла Тур дю Роа, където, както знаем, Жул Льору, Рене и Жана трябваше да пристигнат на другия ден и да останат там две седмици. Откритата каляска, в която пътуваше принцът, се движеше след празничната карета.
Когато каретата излезе извън парка, маркизът хвана ръката на Лазарин и като я стискаше развълнувано в дланите си, каза:
— Скъпа моя, сега вече ми принадлежите и цел на моя живот ще бъде единствено вашето щастие… Нали и вие ще ми помагате?
— Не желая нищо друго — усмихната отвърна Лазарин, — само ще трябва да ме ръководите в тази насока.