— Изобщо не ви разбирам, мили — рече тя. — Нима ме упреквате в нещо?
— Не, но…
Лицето на Лазарин бе толкова открито, толкова ясно, че маркизът се смути, но все пак бързо се овладя и изказа опасенията си. Лазарин го изслуша и бавно, кротко отвърна:
— Не съм достатъчно опитна и никога не съм се движила в аристократичните среди, в които ме въведе вашата любов. Млада съм и исках всички ваши приятели, всички ваши гости да се веселят също от сърце. Но щом държанието ми е неприлично, както ми обърнахте внимание, от днес ще бъда сериозна, ще скрия от всички радостта и веселото си настроение. Няма да разговарям, нито да се смея, ще се държа далеч от кавалера си по време на танците и се надявам да бъдете доволен от мен.
— Лазарин, скъпа Лазарин — извика маркизът, — значи зле съм се изразил, щом не сте ме разбрали. Не съм казал повече да не се смеете! Това би било глупаво!
— Но понеже не мога да разбера в какво се състои моята грешка, най-добре да прекратим тези балове.
— Но вие с нищо не сте се провинили, мила моя! Хайде да приключим този разговор. Ползвайте се от свободата си, останете такава, каквато всички ви обичат. Не променяйте нищо в държанието си, вие сте очарователна!
Лазарин се усмихна, прегърна маркиза и обвила го с голите си ръце, обгърнала го с огнената си коса, тихо промълви:
— Говорите така, Робер, защото ме обичате. И с радост ще ви се подчиня, защото и аз ви обичам.
На другия ден маркизата още по-възторжено валсираше със своите кавалери… Нали бе получила разрешение от мъжа си! Маркизът я гледаше възхитен.
XXI
Когато най-сетне отминаха тези две седмици празненства и балове, когато и последните гости си заминаха, когато Жул Льору се отправи с двете си дъщери за Вертфейл, маркизът си отдъхна. Самотата и тишината му подействуваха като балсам. „Най-сетне — си рече той — младата ми съпруга ще бъде само моя.“ Робер дишаше с пълни гърди и си отпочиваше.
За съжаление Лазарин мислеше другояче. Скуката полека-лека я завладяваше и я докарваше до отчаяние. Твърде умна и хитра, за да изрази пред своя съпруг настроенията си, тя искаше само да укрепи властта си върху него и да го накара да действува според желанията й. Целта й бе той да купи къща в Париж, където младата маркиза да прекара зимния сезон. Маркизата се захвана със стария си съпруг и му се умилкваше усилено.
Една сутрин, като прочете писмата от току-що донесената поща, Робер се усмихна.
— Помните ли, мило дете — обърна се той към Лазарин, — че ми обърнахте внимание върху празните овали в нашата официална гостна. Написах писмо до Париж и днес получих няколко реда от художника Лоран Ведел. Той е съгласен да се заеме с тях и пристига утре в десет сутринта; моли да му изпратя кола на гарата.
— Браво! Гостната ще стане възхитителна. Познавате ли лично този Лоран Ведел?
— Да. Бях се срещнал с него преди три години в замъка Горд, където го бяха поканили да работи.
— Какво представлява той?
— Приятен човек на четирийсет и осем или петдесет години, чудесно възпитан, ерген, успял с четката да си осигури прилично съществуване. Ако не възразявате, ще го поканя да се храни с нас. В противен случай ще му сервират в неговата стая.
— Поканете го, моля! — възкликна Лазарин. — Трябва да уважаваме художниците, хората на изкуството!
Мисълта, че нов гост ще се настани в замъка, какъвто и да е този човек, много зарадва Лазарин.
На другия ден, по време на обеда, маркизът съобщи на Лазарин, че художникът е вече в замъка.
— Но има и нещо друго — подхвана Робер и замлъкна.
— Какво?
— Пристигнаха двамина гости вместо един.
Маркизата учудено впери очи в мъжа си.
— Двама ли? — попита тя изненадана.
— Да. Лоран Ведел сметнал за необходимо да доведе и свой ученик да му помага; младежът бил много талантлив и Ведел му предрича голямо бъдеще. Какво да правим с този младеж, когото не ми се иска да обидим?
— Казвате, че и той е талантлив художник? От добро потекло ли е?
— Не съм сигурен, но от няколкото разменени фрази ми се стори умен и с чувство за хумор. С приятна външност е и май добре съзнава това.
— Значи е някой самонадеян младеж! — засмяна рече Лазарин. — Но нали за нас е все едно. Не виждам как бихме му отказали да се храни с нас, при това учителят му е поканен на нашата трапеза.
— Не смеех да ви помоля за това — благодарно й се усмихна маркизът. — С вашето решение премахвате неудобството, в което бихме изпаднали, ако не го поканехме.
Денят се стори твърде дълъг на маркизата, но ето че ударите на камбанката призоваха всички на вечеря.