— Поемам тази мисия върху себе си — успокои го Жул Льору. — Ще поговоря с него след обеда и ви уверявам, че още тази вечер той ще изчезне оттук.
— Не бих посмял да ви моля за такова нещо, но ще ви бъда много признателен.
— Значи, решено — ще говоря с него и проблемът ще приключи. Трябва обаче да му се плати за извършената работа, при това щедро. Ако му дадете две хиляди франка… Доколкото разбрах от вас, толкова сте му обещали за месец работа, но при сегашното положение ще е добре да му платите всичко веднага.
— Много великодушно, но наистина сте прав! Ще сторя, както ме съветвате.
Разговорът премина на друга тема и макар че Жул Льору се мъчеше да го разнообрази, продължи с големи паузи и доста вяло чак до обеда.
Маркизът остана с убеждението, че тъстът му крие нещо от него и че тъкмо тази тайна е причината за недоволството му от Бегур. На връщане към замъка маркизът привидно безразлично попита:
— Лазарин и сестра й Рене още ли бяха в пансиона, когато Бегур работи у вас?
Жул Льору не бе очаквал тази нова клопка.
— Грешите, драги маркизе, доброто ми материално положение даваше възможност да плащам на частни учители и дъщерите ми винаги са се обучавали в къщи, без да напускат бащиния дом.
Маркизът леко пребледня. Стори му се абсолютно невъзможно Лазарин да не познава поне в лице художника, работил в дома й продължително време. И така младата жена бе разобличена в лъжа… Дори мисълта за подобно нещо предизвикваше ужас у маркиза.
Ако Жул Льору се бе надявал да превъзмогне скуката си в замъка на маркиза, горчиво се бе излъгал. Обедът премина сред всеобщо мрачно настроение.
Лазарин поруменя, като видя баща си да седи на трапезата, срещу Бегур, и с ужас размисли за последиците от тяхната среща. Нервни тръпки пробягваха по тялото й; тя бе толкова смутена и объркана, че почти нищо не виждаше и не чуваше.
Нито един симптом, обвиняващ младата маркиза, не убягна от погледа на нейния съпруг. Някогашният банкер горчиво се разкайваше за непредпазливостта си и се бе загледал в чинията си, приведен под тежестта на упреците, които сам си отправяше. За какво му беше така донкихотски да брани интересите на своя зет? Хиляди пъти по-добре би било да се престори, че нищо не вижда и нищо не знае.
Смутеният вид на Бегур говореше против него. Мълчаливият, мрачен маркиз оглеждаше лицата на сътрапезниците си и напразно си блъскаше главата да намери разгадката. Единствен Лоран Ведел бе на трапезата такъв, какъвто бе винаги.
След закуската Лазарин поиска разрешение да се качи за малко в стаята си, за да си отпочине. Художниците отидоха да продължат работата си. Маркизът предложи на тъста си да изиграят една шахматна партия.
— С удоволствие — отвърна Жул Льору, — но нека по-напред да извърша това, за което говорихме… Предоставете ми две хиляди франка.
И на свой ред се запъти към голямата гостна.
XXVI
Когато го видя да влиза сам, Бегур предугади близка неприятност.
— Господин Ведел — обърна се към маестрото Льору, — разрешете да отнема за малко вашия ученик, трябва да поговоря с него.
— Хектор и аз сме винаги на вашите услуги — отвърна Ведел.
— Ще желаете ли да ме последвате? — обърна се ексбанкерът към младежа.
— Разбира се, с голяма радост — отвърна иронично младият художник.
Бащата на Лазарин отвори вратата на гостната.
— Къде ще идем, господин Льору?
— В парка. Там е много удобно за разговори.
Без да кажат повече нито дума, двамата стигнаха до зашумената алея, в която вечер художникът се срещаше с прекрасната маркиза. Жул Льору се спря.
— Тук никой няма да ни чуе… Надявам се, спомняте си какво се случи между нас преди година и половина?
Хектор отвърна, като се запъваше:
— Помня само, че бяхте прекалено строг към мен, господин Льору.
— Вие заслужавахте много по-сериозно наказание! — възрази Льору.
— Господине! — извика художникът. — Господине, какво си позволявате!
— По-тихо! — прекъсна го някогашният банкер. — Не се преструвайте пред мен на невинно оскърбен, няма смисъл! Когато един младеж без петак в джоба, със съмнително минало и още по-съмнително бъдеще, си позволява да говори за любов на шестнайсетгодишно момиченце, дъщеря на милионер… а аз тогава бях милионер — той е просто долен тип в пълния смисъл на думата! Отречете, ако можете! Добре разбирате, че съм прав, като ви говоря така!
Дълбоко оскърбен, Хектор наведе глава.
— Тогава ви изгоних от къщи — продължи Льору — и това бе мое право, мой дълг и се надявах да не ви видя повече… как се озовахте тук сега?