— Тук сте почти от година и сигурно познавате всички. Вероятно ще можете да ми кажете нещо повече по един въпрос, който се чудя на кого да задам — рече хусарят на приятеля си.
— На вашите услуги. За какво се отнася?
— Случайността ме отведе на квартира в един много изискан аристократичен замък, но доста скучен. Господарката на замъка, маркиза…
— Как се казва тя?
— Маркиза дьо ла Тур дю Роа. Явно дама на почтена възраст.
— Маркиза дьо ла Тур — на почтена възраст! — провикна се приятелят на поручика. — Напразно я корите, драги! Маркизата е само на двайсет години и е прочута с хубостта си.
— Само на двайсет години — пророни Марсел, — а вече вдовица?
— От три дни само… Старият й съпруг бе добър, благороден човек, истински джентълмен, но се стремеше да живее като млад и тъкмо това стана причина за смъртта му. Той падна от кон и си строши гръбнака. Ако е умрял в съзнание, ми е жал за него. Трудно е да се разделиш с живота, когато разполагаш с толкова милиони и с красавица съпруга.
— Сигурен ли сте, че е бил щастлив с маркизата?
— Щастлив беше, всички знаят това. Впрочем като всички хубави жени маркизата е малко кокетна, но дори най-злобните клюкари не могат да кажат нищо лошо за нея. Единствената мъка на маркиза беше, че все още не бе се сдобил с наследник, но той не губеше надежда.
— Наистина ли? — засмян попита Марсел.
— Не се смейте, приятелю. Тази надежда никак не изглеждаше смешна на всички, които познаваха маркиза. Но така или иначе, маркизата сега е свободна жена, при това много богата, защото покойният й съпруг сигурно й е оставил ако не всичко, поне по-голямата част от богатствата си.
— Сигурно е била бедна, когато се е омъжила за него.
— Е, не беше богата колкото съпруга си, но все пак, ако се вярва на мълвата, е от доста заможно семейство. Баща й държал основния пакет с акции на Парижката банка.
— Защо едно богато момиче ще се омъжи за старец? — попита Марсел.
— Знам ли! Причините може да са най-различни, но никой нищо не може да твърди. Баща й все пак е обикновен буржоа, може би хубавата му дъщеря да е бленувала за титла, за герб. Сега вече е маркиза, а може би мечтае да се издигне още по-високо. Ако бях херцог или принц, още утре щях да изляза в оставка и да стана неин обожател…
— Какъв ентусиазъм! — провикна се Марсел. — Да не сте влюбен в нея?
— Не съм толкова глупав! — възрази приятелят. — Не мога обаче и да отрека това. Няма човек, който да устои на обаянието й; тя е неотразима, сам ще се убедите.
— Как?
— Нали сте в замъка? Поискайте да й се представите.
— Вече ми отказа. Съпруга, изгубила мъжа си само преди три дни… Приличието не й го позволява.
— Вярно! Може пък случайно да я срещнете… Но защо ли да я виждате! Щом не сте нито херцог, нито принц, само напразно ще изгубите спокойствието си, без шанса да замените първия й мъж. Рисувате ли още?
— Рядко ми остава време.
— Ако не видите маркизата, можете да се утешите с друго. Помолете да ви покажат гостните на замъка. Това няма да ви откажат. Няколко поколения от рода дьо ла Тур дю Роа са изпълнили приемните с удивително красиви неща. Всеки музей би завидял на тази колекция.
Разговорът на приятелите продължи, но името на маркизата повече не бе споменато.
След банкета офицерите останаха на чашка и се разделиха чак след един през нощта. Приятелят му го изпрати до входа на замъка.
Когато Марсел се озова в двора и тръгна по стълбището, насреща му излезе познатият стар слуга със свещ в ръката.
— Нали ви помолих да не ме чакате! — извика младежът.
— Наистина, но сметнах за по-добре да не се подчиня на благосклонната ви заповед… Моля за честта да ви изпратя до вашата стая.
III
Както и сутринта, старият слуга почтително отведе Марсел до стаята и попита:
— Да запаля ли свещниците?
— Няма смисъл, веднага си лягам.
— Тогава ви желая лека нощ, господине.
Слугата остави свещта върху камината.
„Чудесно ще си отспя — помисли си офицерът, като хвърли оглед на грамадния креват, също стил Луи XIII. — Ужасно ми е горещо, ще трябва да отворя вратата на балкона; тъкмо ще изпуша и една пура навън.“
Марсел извади пура от табакерата си и понечи да я запали, когато внезапната поява на жена иззад завесата към тоалетната стая го спря. Тази жена, а може би млада девойка, бе на около двайсет години. Облеклото й на камериерка не можеше да помрачи сияйната й хубост. Стегнатият корсаж на черната й рокля очертаваше тънка талия и грациозна фигура. Къдравата й коса с цвета на мед се подаваше изпод мъничкото бяло боне с черна панделка. Големите й зелени очи гледаха внимателно изпод кадифените вежди, очертаващи се върху нежната й розова кожа, полуразтворените алени устни разкриваха дребни бели зъби.