— Накъде така, Батист? — попита маркизът.
— За Орлеан, господин маркизе.
— Кой ви изпрати?
— Вашият камериер ми нареди в пет да откарам за Орлеан младия художник и неговия багаж.
— А защо сте сам?
— Багажът е в каретата, но художникът слезе на около четири километра от замъка.
— Трябвало е да го изчакате.
— Предложих му, но той отказа. Рече: „Няма защо да бързам, обичам да ходя пещ, ще стигна до града, преди да се е стъмнило.“ Не ми оставаше друго освен да потегля. Може би ще го срещнете скоро, господин маркизе.
— Добре… Заминавайте.
Маркизът остана неподвижен няколко минути насред пътя. Неясните му съмнения се разрастваха, превръщаха се в увереност. Странното държание на Хектор Бегур, който трябваше да замине, а е останал, хвърлиха зловеща светлина върху всичко, което досега му се струваше неясно. Сега вече сметна за сигурно, че Лазарин и Хектор Бегур са се познавали отдавна, че между тях е съществувала някаква уговорка… Щом е останал, при това тайно от всички, значи вече са си уредили среща за довечера.
Маркизът пришпори коня, като повтаряше все по-гръмогласно:
— Ще ги убия!… Ще ги убия!…
Силната му възбуда скоро се изпари, той успокои коня и се замисли. „За да им отмъстя, трябва да ги разоблича! За да ги разкрия, трябва да използвам хитрост. Те ме мамят — ще действам тайно и аз.“
В този момент маркизът беше на около осем километра от замъка. След малко свърна по тясна пътека, отделяща се от пътя, и стигна до къщата на един от горските си надзиратели. Излязоха да го посрещнат жената и малкият син на неговия служител.
— Добре дошли, господин маркизе! Съпруга ми ли търсите? Той е в гората и ще се върне късно довечера — рече жената.
— Не се безпокойте, драга Урсула — отвърна маркизът. — Трябва ми перо и хартия, ще помоля също сина ти да отиде до замъка и да отнесе една бележка. Да я предаде на слугата Доминик.
С тези думи Робер седна и с няколко изречения извести маркизата, че следствието по прострелването на горския надзирател е започнало, доста се е усложнило и той ще остане в гората до късно; да не се безпокои за него и да не го чака за вечеря — той ще се върне късно през нощта.
След няколко минути малкият Пиер вече подскачаше с бележката на маркиза по пътя за замъка.
— Урсула — обърна се отново маркизът към домакинята, — вашият съпруг има револвер, нали?
— Да, да, дори два, както всички ваши надзиратели, господин маркизе. Рядко ги взема със себе си.
— Заредени ли са?
— Не зная, но имаме патрони за тях.
— Тази вечер ще остана до късно в гората, все пак трябва да имам някакво оръжие. Дайте ми единия револвер, Урсула.
— Ей сега, господин маркизе.
Когато взе револвера в ръце, маркизът след миг се убеди, че всичките шест куршума са на място в револвера, пусна го в джоба на редингота си и рече:
— Благодаря и довиждане, Урсула.
— Довиждане, господарю — отвърна Урсула и малко колебливо добави: — Добре ли сте, господин маркизе?
— Защо питате?
— Бледен сте, господин маркизе… Може би да си пийнете чаша вино?
Робер благодари, яхна бавно коня си и замина. До падането на мрака се лута из гората; с първия здрач потегли към замъка. Спря в тъмнината край една от вратичките в оградата, за която имаше ключ, влезе и върза коня си за едно дърво. Сетне пое към най-зашумената алея, в която Лазарин няколко пъти се беше срещала с младия художник.
Защо се бе насочил именно към нея? След кратък размисъл бе решил, че тя е твърде романтична с живописните си храсти под дърветата, с малката полянка в средата; освен това неведнъж се бе убеждавал, че маркизата харесва най-много нея и постоянно я избира за следобедните си разходки.
XXIX
Робер се скри в гъстия храсталак и нетърпеливо зачака. Някъде удари осем. На съвсем ясното небе трепкаха безброй звезди. В далечината се очертаваше тъмният силует на замъка. Прозорците на трапезарията и на билярдната хвърляха снопове светлина върху дърветата пред терасата.
Не след дълго по пясъчната алея се чуха леки и бързи стъпки; пред очите на маркиза се мярна някаква фигура и той реши, че е Хектор Бегур. „Не съм сгрешил, значи наистина се срещат тук!“ — си рече мрачно маркизът и ръката му стисна револвера в десния му джоб. След няколко секунди стъпките утихнаха, чу се шумолене на клони — явно също като маркиза нощният посетител искаше да се скрие някъде. Сетне отново се възцари тишина.
Удари осем и половина, сетне — девет. Светнаха няколко прозорци на първия етаж, сред тях и прозорецът на маркизата. „Защо ли се бави? — помисли си Робер. — Сама е, сигурна е, че няма да се върна скоро…“ Докато се питаше така, усети облекчение — стори му се, че опасенията му няма да се оправдаят. В този миг пак се чуха стъпки. „Ето я!“ — си рече маркизът и ръката му отново стисна револвера. Но бе сгрешил — идващият пушеше пура и стъпваше тежко. Беше Лоран Ведел, излязъл на кратка разходка, преди да си легне.