Робер продължи да чака. Незнайният часовник удари десет. Наблизо отново прошумоляха клони, на алеята се появи Хектор Бегур и нервно се огледа. Застанал наблизо, промърмори ядосано:
— Тя просто ми се подиграва! Дявол да ги вземе всичките жени!… Никоя не ме интересува!
И като свърна по една странична алея, бързо се отдалечи.
Думите на Бегур, достигнали до маркиза, му подействуваха като успокоителен балсам. Спокойствие смени тревогата му, сърцето му заби по-равномерно. Ядът на влюбения достатъчно оправдаваше маркизата и не даваше поводи за сериозни обвинения. Лазарин се бе присмяла на Бегур!… Нали той самият го каза току-що. Младата жена може да беше кокетка, непредпазлива, но не беше престъпна. Маркизът, отърсил се от бремето на толкова продължителните подозрения, изобщо нямаше намерение да преследва Бегур и да му иска обяснения. Какво го интересуваше този пройдоха, когото вече едва ли щеше да срещне?
Най-добре бе да се престори, че нищо не е узнал за това приключение…
Маркизът се върна при коня, отведе го в конюшнята и след това се запъти в замъка. Във вестибюла срещна верния си слуга.
— Доминик — попита го той, — получихте ли едно писмо от мен?
— Да, господин маркизе, около седем. Донесе го синът на горския надзирател Лебино. Веднага предадох писмото на маркизата. Ще вечеряте ли, господин маркизе? Приборите ви са сложени и готвачът чака.
— Изморен съм, качете в стаята ми студено говеждо и бутилка бордо.
Робер се качи на първия етаж. Между стаята му и покоите на маркизата имаше обща врата, скрита зад драперия. Робер понечи да отвори, но вратата бе заключена. Той тихо почука.
— Вие ли сте, Робер? — попита Лазарин.
— Да, мило мое дете, аз съм.
— Ей сега ще ви отворя! Колко съм разсеяна, легнах и забравих да отключа.
Лазарин отвори, боса и по нощница прегърна маркиза, разцелува го по двете страни, сетне се върна в леглото си. До малката нощна лампичка имаше разтворен роман.
— Как прекарахте вечерта, мила?
— Ужасно! Съжалих, че не оставих татко да пренощува… След получаването на вашето писмо вечеряхме с господин Ведел, сетне поиграхме билярд…
— Може би Бегур ви е липсвал? — равнодушно пророни маркизът.
Лазарин устреми зелените си очи към него, поклати глава и с лека гримаса отговори:
— Как би могъл да ми липсва? Горкият младеж никак не беше забавен! О, чудесно минах без него.
Тези думи бяха казани толкова мило и непосредствено, че напълно успокоиха Робер, който вече се укоряваше заради напразните вълнения.
Маркизата си нямаше представа каква опасност бе избягнала благодарение на щастливата си звезда. Когато оставихме маркизата да се колебае, преди да отиде на последната среща с Бегур, тя почти бе готова да слезе след вечеря в парка, убедена още повече, че маркизът ще остане за дълго в гората. Но в последния момент си спомни за думите на баща си и си рече:
— Татко е прав! Този младеж, само ще ми обърка живота. Рано или късно ще трябва да му кажа: не искам да ви зная. Щом е така, защо само да усложнявам положението? Това, че днес няма да се видя с него, ясно ще му каже, че наистина не искам да го зная.
И с тези разсъждения тя се убеди сама, че няма смисъл да слиза в парка, където дебнеше ревнивият й съпруг.
След събитията маркизът се убеди, че Лазарин е невинна, затова известно време се чувствува напълно щастлив и спокоен.
Но ревнивецът си е винаги подозрителен и винаги се съмнява, независимо дали има причина, или не. След няколко дни отново стана угрижен и мрачен. Непрекъснато се връщаше към дните, през които младият художник бе в замъка, премисляше наново всеки час и все не можеше да намери покой. Не допускаше, че Лазарин му е изменила, но я смяташе за лесно увличаща се, за малко вятърничава и най-вече за лишена от нравствени принципи, които най-добре пазят жената от погрешни стъпки. Това строго и както знаем, справедливо мнение за жена му не му пречеше да я боготвори; може би любовта му ставаше още по-пламенна поради страха да не я изгуби. Като умен човек Робер реши да стори всичко възможно, за да опази Лазарин от грешки. Затова, когато Лазарин подхвана старото си настояване да купят къща в Париж, където да прекарат зимния сезон, той отвърна, че няма защо да бързат и че неговите планове са съвсем други.