Още на следващата сутрин Жул Льору сложи в портфейла си десет банкноти по хиляда франка и прегърна покрусената Жана, чието вълнение бе толкова дълбоко, че дори в очите на закоравелия стар ветрогон блеснаха няколко сълзи на съжаление.
Подаръкът на Лазарин, малката хубава пътна карета, откара Льору до Орлеан и преди да вземе влака, той прати на принца следната телеграма: „Пристигам днес. Вечеряме заедно. Ако можете, поканете милата Тата. Ако е заета, ангажирайте Нана“.
Когато каретата се скри зад завоя на пътя, Жана въздъхна дълбоко, избърса с ръка неудържимите сълзи и прошепна: „Сама останах! Съвсем сама! За пръв път в живота… Но татко тържествено ми обеща, че най-много след две седмици ще се върне. Даде ми дума. А две седмици ще минат бързо.“
Топлото слънце обливаше с лъчите си фасадата на скромната сграда и младата й, самотна господарка.
Нещо като лека мараня се издигаше от зелената полянка и трептеше в прозрачния въздух, както се случва през най-горещите летни дни.
Жана влезе в просторната гостна, разтвори прозореца, отпусна се на един стол и извади от джоба си малко портмоне, като го загледа замислено и радостно.
— Колко много пари ми остави моят добър татко! — прошепна тя. — Цели петстотин франка! Такава огромна сума само за мен и то за толкова малко време. Разбира се, няма да похарча тези пари. Те всичките ще отидат за помощ на бедните от общината.
И без да се безпокои от твърде топлото време, малката дъщеря на ексбанкера сложи голяма сламена шапка върху къдравата си руса коса, пусна в джоба си двайсетина франка и се втурна навън. Във вестибюла я пресрещна Жозеф, селският им лакей.
— Госпожице Жана — обърна се той към девойчето, — Моник ме прати да ви попитам дали ще се храните в същите часове, както и досега, или ще има някаква промяна?
— Кажете на Моник, че няма да й причинявам никакви грижи — усмихната отговори Жана, — няма да спазвам часовете за ядене, както при татко. Не е необходимо да ми сервирате в трапезарията, нито пък е нужно да се готви. Хляб, плодове, мляко… Късче студено месо… и нищо повече. Нали ме разбрахте?
— Да, госпожице Жана, напълно ви разбрах. Слава Богу, не съм някой дървеняк…
И грубият лакей се отдалечи, като си мърмореше под носа:
— Не било нужно да се готви! Хубава работа! Ако госпожица Жана иска да гине от глад, нейна си работа. Но да работя на празен стомах — няма да го бъде. И без това не ми харесва кой знае колко да съм на служба у човек, който съвсем се бил разорил, както разправят…
Жана тъкмо излезе от парка, когато откъм ъгъла срещу й се зададе енорийският свещеник. Жул Льору и големите му дъщери не проявяваха кой знае каква набожност, отнасяха се съвсем безразлично към религията, като спазваха само задължителните обреди, но Жана честичко се явяваше в местната черква и поддържаше добри отношения с тукашния свещеник. Той й посочваше болните и бедните в енорията, които се нуждаеха от помощ. Оскъдните средства на младото момиче не можеха кой знае колко да променят положението на нещастниците, но тя ги даваше толкова мило и с такива думи на съчувствие, че навсякъде я посрещаха най-радушно и сърдечно.
XXXI
— Здравейте, господин свещеник — усмихната се спря девойката пред местния духовник.
— Здравейте, госпожице Жана… Днес имам приятна новина за вас.
— Каква е тази новина? Толкова съм любопитна — моля ви, кажете ми я веднага.
— Откак се спомина нашият добър доктор Жандрон, за да намерим лекарска помощ, трябва да ходим на двайсетина километра оттук, при доктор Вердие. Не искам да кажа нищо лошо за него, но той е готов да пътува толкова километри, само ако е сигурен, че добре ще му заплатят. Доктор Жандрон, бездетен вдовец, завеща на далечни роднини малкия си капитал и къщата си в Рансей заедно с овощната градина към нея — на три километра от Вертфейл. Наследниците на доктора обявиха за продан къщата заедно с мебелите и с градината за осем хиляди франка — скромна цена, почти половината от истинската стойност на този малък имот. Доста време не се намираше купувач…
— А сега?
Къщата вече е продадена и купувачът й я навести.
— Да не би новият й притежател също да е лекар?
— Познахте, госпожице. Той е съвсем млад мъж, на двайсет и пет или двайсет и шест години. Учил е медицина в Париж, казва се Максим Жиро и живее с майка си. Надява се да се сдобие тук с пациенти, а също и да помага на бедните болни. Сигурен съм, че Максим Жиро ще ви се стори симпатичен човек.
— Но това е чудесно, отче! — плесна с ръце Жана.
— Надявам се, че скоро ще го срещнете до леглото на някой болник.