Девойката и свещеникът размениха още няколко думи и Жана Льору, като се сбогува с него, се запъти към къщите на своите бедни и тайничко се надяваше, че може да срещне там и доктора.
Но изминаха два дни, без Жана да види новия доктор.
Максим Жиро заедно с майка си подреждаше новия си дом в Рансей и все още не приемаше болни.
Сред болните, които се ползваха със специалното покровителство на Жана, беше и една още млада вдовица, майка на две малки момчета. След смъртта на мъжа си, дървар, жената бе останала без всякакви приходи, затова плетеше кошници и ги продаваше на пазара в Орлеан. За съжаление оскъдните средства от кошниците не стигаха и всяка сутрин момченцата, едното на девет, другото на седем години, тръгваха да просят из околността. С редки изключения френските селяни не са кой знае колко великодушни. Строги в бита си, безмълвно понасящи всякакви лишения, те не се трогват кой знае колко от чуждата бедност. Вечер момчетата се връщаха в къщи с няколко сантима в джобовете, пълни с корички черен хляб, толкова корави, че трябваше да се киснат в топла вода, за да се отчупи залъче от тях.
Къщата на вдовицата беше сред буйна зеленина и отвън изглеждаше спретната, хубава, за сметка на това гледката вътре вдъхваше истински ужас. Клетата жена се бе разболяла наскоро, лежеше върху изтърбушен сламеник, повалена от жестока треска. Освен одъра на болната имаше още няколко малки пейчици, два-три стола и клатушкаща се маса.
Младата девойка с всички сили се бе постарала да подобри участта на нещастното семейство. От известно време тя плащаше на една съседка да чисти и да готви на болната, поднови дюшека и завивките и децата, които нямаше нужда да се скитат по цял ден и да просят, и сега се грижеха за майка си.
На третия ден от срещата си със свещеника Жана се запъти да навести бедната вдовица. Едно от момченцата зърна отдалеч младото момиче, втурна се в къщи и извика:
— Мамо! Мамо! Добрата госпожица идва!
Жана с усмивка се запъти към отворената врата, но на прага се спря — до леглото на болната бе застанал непознат млад мъж и й мереше пулса.
XXXII
Младият мъж, застанал до постелята на болната, не беше красавец, но мургавото му лице с неправилни черти предизвикваше неволна симпатия. Тъмна коса обрамчваше високото му чело, а черните му очи излъчваха безкрайна доброта. Малко пълните устни също говореха за добродушен характер, а почти квадратната брадичка издаваше силна воля и твърдост.
Като пусна ръката на немощната жена, младежът пристъпи към влязлата девойка и почтително й се поклони:
— Госпожица Жана Льору, не греша, нали?
— Да, уважаеми господине — отвърна девойката, чието смущение бързо се изпари, и добави: — Господин докторът Жиро, струва ми се?
— Да, госпожице — потвърди на свой ред докторът. — Още с пристигането си имах намерението да ви посетя във вашия замък, но от господин свещеника узнах, че баща ви не си е в къщи, затова се въздържах — помислих, че посещението ми може да ви се стори неуместно.
Жана премълча.
— Как ви се струва нашата клета Женевиев, докторе — след малко се обърна тя към лекаря.
— Тревогите и лишенията сериозно са подкопали здравето на младата жена, но се надявам, че с наша помощ тя скоро ще се привдигне. Състоянието й не е опасно — с усмивка отвърна доктор Максим, на когото направи впечатление голямото внимание на девойчето към участта на болната.
— Как да ви благодаря, докторе! — възкликна момичето.
— Не е необходимо, госпожице — отвърна Максим, — това е мое задължение. Вие заслужавате благодарност заради помощта си, толкова необходима на бедните хора. А сега ще ме извините — трябва да побързам, защото ме очакват още много болни.
Максим Жиро отново се поклони и излезе.
Ободрена от хубавата новина, Жана остави половината от взетите пари до възглавницата на вдовицата.
— Пратете децата да ви купят по-силна храна — обърна се тя към жената, — а когато оздравеете, ще направя всичко възможно да ви намеря добра работа, която да не ви изтощава толкова и да можете да издържате децата си.
По хлътналите бузи на клетата жена потекоха горещи сълзи. Тя не можеше да продума от вълнение, само притисна трескави устни до ръката на своята закрилница.
Максим Жиро бе син на капитан в оставка, споминал се десет години преди времето, за което разказваме. Вдовицата му имаше малък капитал, към който се присъедини и половината пенсия след смъртта на съпруга й. Въпреки волята на баща си, който настояваше Максим да завърши военното училище Сен Сир, младежът предпочете да последва влечението си и записа медицина. След години на упорит труд младежът получи лекарска диплома, изкара едногодишната практика в парижка болница и бе готов да поеме пътя си на самостоятелен лекар — стига да си намереше пациенти.