Сигурна в сина си и в бляскавото му бъдеще, госпожа Жиро продаде малкото си имение в провинцията и реши да заживее при Максим в предградието Поасониер край Париж. Там наеха малка къща, обзаведоха я; наемът поглъщаше две хиляди франка годишно — половината от средствата, с които разполагаха. Разочарованието настъпи дори по-скоро, отколкото бяха очаквали. Пациенти нямаше никакви и всичките трудности на начеващия лекар не отминаха младия Максим.
Очакванията и напразните надежди се проточиха цели три години. При младия лекар се вясваха нарядко само някои от обитателите на квартала, които плащаха твърде оскъдно или се мъчеха изобщо да не му платят.
Веднъж сред обявите на медицинския вестник Максим Жиро зърна обява от кмета на село Рансей (на Лоара), че се търси лекар за селото без конкуренция, че кандидатът ще има възможност да купи къщата на предишния доктор заедно с хубавата му овощна градина. Лекарят се посъветва с майка си, която рече:
— В провинцията се живее по-леко, сине, там всичко е по-евтино. Но няма ли да ти бъде мъчно, че ще се откажеш от възможностите на парижки доктор и ще се погребеш в онзи затънтен край?
— Никак няма да съжалявам за Париж, мамо.
— Тогава замини за онова село, виж хората, къщата. Ако ти хареса, няма какво повече да говорим. Там ще живеем спокойно, а на мен ми е добре навсякъде, стига да съм до теб.
На следващия ден Максим замина за Рансей. Хареса му всичко — и живописната местност, и селото, и къщата. Кметът съобщи на младия лекар на колко пациенти може да разчита из околните села и допълни, че липсата на медик е истинско бедствие за целия район.
Като се върна в Париж, той и майка му разпродадоха мебелите. Трите години напразни илюзии им струваха скъпо… но въпреки това Максим Жиро и майка му бяха запазили към три и половина хиляди годишен доход.
XXXIII
След първата си среща Жана и господин Жиро се виждаха ту в една, ту в друга къща почти всеки ден. Жана изпитваше сестринска привързаност към Максим и безкрайно доверие. Никой не се учудваше, когато ги видеше заедно — милосърдието, което ги свързваше, не предизвикваше съмнение. Селяните ги поздравяваха почтително и ги уважаваха.
Жана наивно разпитваше лекаря за неговото минало, за майка му.
— Колко ми се иска да се запозная с нея! — замислено промълви девойката веднъж.
Максим трепна.
— Надявам се, няма да се учудите, госпожице, че двамата с мама често говорим за вас… Тя ви се възхищава и също много би искала да ви види.
— Но как да се срещнем? — попита Жана.
— Ако желаете, мога да докарам мама да ви посети в замъка.
— Не, не бива да я безпокоите заради мен… Не е ли по-добре аз да дойда в Рансей?
— Няма никаква пречка. Кога бихте желали да ни гостувате?
— Утре, ако нямате нищо против.
— Мама ще бъде много доволна — рече Максим и леко поруменя.
На другия ден Жана в компанията на доктора се запъти към село Рансей, където още не беше ходила. То имаше около шестстотин жители; къщата на лекаря бе точно срещу черквата в центъра на селото, на площада, заобиколен от клонести липи. Къщата бе много хубава и показваше, че покойният й собственик е ценял удобното си жилище.
Госпожа Жиро явно бе очаквала посещението на девойката, защото още с появата й слезе по стълбището и я посрещна пред входа на градината. Майката на Максим бе наглед към шейсетгодишна, но всъщност бе пет години по-млада. Лицето й не беше красиво, но издаваше спокойна доброта.
Синът й я представи на госпожицата.
— Щастлива съм да се запозная с вас — сърдечно се обърна госпожата към своята гостенка, — моля, заповядайте в скромния ни дом.
Максим усмихнат слушаше думите на майка си. Госпожа Жиро хвана Жана под ръка и я поведе да й покаже къщата. В приятната трапезария имаше фруктиера с плодове, кана с мляко и домашен плодов сладкиш.
— Доста път сте изминали от Вертфейл до Рансей — рече госпожа Жиро, — а времето е топло, макар че е късна есен. Надявам се, госпожице Жана, че няма да откажете да споделите скромната ни закуска.
— Никак няма да откажа — с присъщата си непосредственост възкликна Жана, — не смеех да ви призная колко ожаднях из пътя! С удоволствие ще опитам от всичко!
Госпожа Жиро просия радостно, Максим нежно се бе загледал в Жана.
Докато след закуската госпожа Жиро обясняваше на Жана какво се надяват да получат следващата година от плодовете на градината, Максим отряза последните, вече бледи рози, и ги върза в букет.