Младата девойка прие цветята без колебание, без да сведе простодушните си очи и свежото й лице не усили руменината си.
— Благодаря, мили докторе — каза тя. — Тези рози много ще украсят стаята ми. Във Вертфейл нямаме такива.
Жана целуна госпожа Жиро, благодари за радушното посрещане, помоли да й върнат визитата с посещение в замъка и двамата с доктора излязоха.
След около час Максим се завърна в къщи смутен, развълнуван, почти мрачен.
XXXIV
Майка му го посрещна усмихната на прага, но след миг, обезпокоена от промяната в настроението му, уплашено попита:
— Какво ти е? Изглеждаш ми много тъжен!
— Страхувам се, мамо, че случайността, която ме накара да избера именно това село, ще се окаже твърде жестока за мен.
— Не те разбирам… Нали Рансей ти харесваше много! Какво те накара да промениш мнението си? Случило ли се е нещо, което аз не зная?
— Мамо, днес като в отворена книга прочетох какво става в моето сърце. Над мен е надвиснало голямо нещастие… Аз обожавам госпожица Жана.
— Че какво от това? Госпожицата е чудесно дете. И аз я обожавам, все едно, че ми е дъщеря.
— Но из не изпитвам братско чувство към нея! — извика Максим отчаяно. — Разбираш ли, мамо? Обичам я от все сърце! Влюбен съм безумно в нея!
Госпожа Жиро си отдъхна.
— Това ли било? — само рече тя. — Пък аз си помислих какви ли не страхотии. Колко ме изплаши, момчето ми! Не виждам защо трябва да си толкова покрусен.
— Но аз я обичам безнадеждно! Тя никога няма да ме обикне!
— Кой ти е казал такова нещо? Ти си вещ в науките, но не разбираш нищо от чувствата на младите момичета. Тя е съвсем млада — на шестнайсет години любовта е нещо въображаемо, далеч от истинския смисъл на тази дума. И ти си млад. Изчакай да минат няколко месеца и може би първите трепети на нейното чувство ще бъдат посветени на теб.
Максим поклати глава.
— И дори да е така, никога не ще посмея да поискам ръката на тази девойка.
— Това вече е направо глупост! Защо се оценяваш толкова ниско? Баща ти беше офицер, честен човек, достоен за господин Льору! Родът ни е неопетнен. Професията ти е хубава, една от най-достойните… Къде е пречката според теб?
— Господин Льору е богат…
— Говорят, че се е разорил.
— Е, може да е загубил по-голямата част от богатството си, но и сега доходите му са баснословни по сравнение с нашите. Освен това госпожица Жана е пораснала в дома на баща си милионер, където всеки неин каприз се е изпълнявал на минутата. Но дори и да приеме тя моята бедност, как бих могъл да се сродя с маркиза, съпруга на по-голямата й сестра — аз, неизвестният селски доктор. Виждаш, мамо, че съм прав — сполетя ме най-голямото нещастие, което може да се стовари върху главата ми.
— Щом разсъждаваш така, ще е най-добре да превъзмогнеш своето чувство, може би и да избягваш срещите с Жана.
— И да изгубя последната радост на живота си! Не, ще я виждам, както и досега, но ще скрия своето чувство дълбоко в сърцето си така, че никой дори да не подозира за съществуването му.
— Постъпи, както намериш за добре, мили синко. Но, вярвай, не бързай да се отчайваш, надявай се въпреки всичко!
Животът на майката и сина продължи, както и досега. Той вече не й спомена за своята безнадеждна любов…
Когато заминаваше от Вертфейл, Жул Льору заяви, че ще отсъства най-много три седмици. След като те изминаха, той писа на дъщеря си, че поради внезапно възникнали причини не може да замине веднага от Париж… а след няколко дни. След още две седмици се получи ново писмо, но този път не от Льору, а от приятеля му принц дьо Кастел Виван. То гласеше:
„Чаровна малка приятелко,
Не се безпокойте, като видите моя недодялан почерк вместо изящните букви на чудесния си баща. Той не се чувствува особено добре и ме помоли да вляза в ролята на негов секретар, което с удоволствие изпълнявам.
Заболяването му е временно и непременно ще отстъпи пред чистия въздух на Вертфейл, но засега го принуждава преждевременно да напусне Париж, макар че все още не е приключил всичката си работа тук.
Тръгваме утре, със сутрешния влак в десет; казвам «ние», защото и аз ще придружа моя мил приятел поради обзелата го временна слабост.
Моля ви, чаровна малка приятелко, изпратете карета за пристигането на влака, която да ни докара при вас във Вертфейл.
С радост си мисля, че ще ви гостувам цяла седмица по настояване на моя мил приятел. Той ме моли да ви изпратя целувки с това писмо, което с радост изпълнявам.
Вашият стар приятел,
Макар и написано в шеговит тон, това писмо много разтревожи Жана. Тя познаваше лекомислието на принца и се опасяваше, че положението на баща й е доста сериозно.