Необикновената хубост на девойката порази Марсел: колко решително бе влязла тя в късната нощ при непознатия гост! Но явно се смущаваше — подносът със сребърна чаша и две бутилки венецианско вино трепереше в ръцете й.
— Какво има, госпожице? — можа само да каже Марсел.
Младата девойка отвърна решително:
— Дойдох да поправя грешката на стария Доминик… и ви донесох това.
Тя остави подноса върху масата. Марсел се усмихна.
— Как узнахте — попита я той, — че Доминик е допуснал толкова ужасна грешка?
— Забелязах пропуска му, защото аз приготвих постелята на господина.
„Значи тази красавица е изчакала всички да си легнат, за да влезе при мен — си рече Марсел. — Ако бях по-лекомислен…“ И попита на глас:
— Как се казвате, мило дете?
— Мариет, господине, на вашите услуги.
— Каква сте в този замък?
— Главната камериерка, господине.
Девойката стоеше пред него със сведени очи. След кратко мълчание тя добави:
— Разбирам, господине, че ви обезпокоих… Май не биваше да идвам… ей сега си отивам.
Обаче не се помръдна от мястото си и остана все така с наведен поглед.
Марсел разпалено възрази:
— Чудесно сторихте, че дойдохте… Колко ме зарадвахте! И сте много хубава! Сигурно често ви казват това?
Девойката не отговори.
— Защо мълчите?
Отново никакъв отговор. „Поразен съм! — си рече Марсел. — Тя не иска да говори. Може би трябва да действам.“ Той хвана ръката на Мариет и я покри с целувки.
— Дивна ръка! — извика той. — Какви дълги пръсти… с изящни нокти… Маркиза би завидяла на нежната ви кожа!
Камериерката си дръпна ръката и я скри под престилчицата. Марсел се приближи до нея и я прегърна през талията. Девойката цялата потрепери в ръцете му. Марсел се обезпокои и я пусна.
— Нима се страхувате от мен?
— О, не… — едва чуто избъбри девойката.
— Защо треперите?
— Не зная.
— Обичате ли някого, Мариет?
Камериерката отрицателно поклати глава.
— Искате ли аз да ви обичам?
— Шегувате се… но не ме обичате, нали?
— Обичам ви, Мариет! Да, кълна се, обичам ви… — Марсел не лъжеше, в тази минута той наистина я обичаше.
Необикновеното приключение и дивната хубост на тази девойка го бе замаяла.
— Заклех ви се — продължи той. — Вярвате ли, че ви обичам? И без да чака отговор, я притисна силно към себе си. Мариет се отскубна и застана до камината. След минута колебание бавно се приближи отново и прошепна:
— И аз ви обичам… затова дойдох.
Когато се събуди на сутринта, Марсел видя, че през пролуките на завесите проникваха слънчеви лъчи. Погледна наоколо… бе сам. Надигна се, хвърли поглед към масата — подноса го нямаше.
„Сънувал съм — си рече той с въздишка. — Ако можеше всяка нощ да ми се присънва все този сън!“
Вън се чу шум от колела. Великолепна карета излизаше през широко разтворената врата, следвана от друга, вероятно с багажа. Дворната врата се затвори и тишината се възстанови.
Марсел влезе в тоалетната стая. Първото, което забеляза, беше бялото боне с черната панделка.
— Значи не е било сън! — възкликна високо той. — Мариет съществува.
Хванал в ръка малкото боне, Марсел Ложие го гледа няколко секунди, пламнал от вълнение. Притисна го до устните си, но след миг си рече: „Колко съм смешен! Мога ли да вземам на сериозно чувствата на една камериерка?“
Но след минута размисъл добави полугласно:
— Защо не? Какво си въобразявам аз, големият благородник! Мариет е сред най-хубавите девойки, които съм срещал в живота си. Маркизата сигурно е истинска красавица, щом не се страхува да държи до себе си такова омайно създание. Тази нощ завинаги ще остане в паметта ми…
След този монолог Марсел взе внимателно бонето, грижливо го уви в лист хартия и го постави върху дъното на куфара, където се пазеха изсъхнали цветенца, дамски ръкавици, визитни картички и писма. Като затваряше куфара, Марсел философски рече:
— Всички жени са равни пред любовта.
След половин час старият слуга му донесе чаша с горещ шоколад.
— Добре ли прекарахте нощта, господине? — попита той.
— Чудесно — отговори поручикът — и още щях да спя, ако не ме беше събудил шумът на каретата.
— Каретата и другата пътна кола бяха приготвени от снощи… Госпожа маркизата замина — обясни Доминик, — ще прекара първите месеци на траура в извънградския замък.
— Сама ли замина госпожа маркизата?