Раул замлъкна, бръчките върху челото му като че се очертаха още по-дълбоки.
— Едва произнесох тези думи — продължи той след малко, и Жулиет възкликна: „Да, вината ми не съществува — тя се превърна а престъпление! Вашата сабя не уби горкия Анри — аз го убих!“ Опитах се да успокоя Жулиет, но не можах. Тя все повтаряше: „Аз убих Анри!“ От този ден силите й отпадаха все повече и повече, виждах, че смъртта й наближава. Предложих й да се оженим тук, във френското консулство — за да я откъсна някак от черните мисли за миналото. „Би ли могла безчестната съпруга на барон дьо Брен да стане вярна и почитана жена на своя любовник граф дьо Горд? — извика горката Жулиет. — Благодаря ви, Раул, за вашето великодушие и състрадание, но искам докрай да изкупя своя позор.“
Няколко месеца по-късно тя издъхна в ръцете ми… Раул замлъкна. След продължителна пауза маркизът нерешително се обади:
— А как прекарахте месеците след нейната смърт?
— Лутах се из Италия, спирах ту тук, ту там с надежда да разсея някак мъката си. Но стига сме говорили за мен, скъпи маркизе; вчера узнах, че тук, във Венеция, не сте пристигнали сам… Значи сте се оженили?
— Да, през септември — отвърна Робер.
— Разрешете да присъединя моите поздравления към честитките, които вече сте получили, и да попитам какво име носеше вашата съпруга преди брака, от нашия край ли е тя?
— Семейството на жена ми е от парижката буржоазия — отвърна маркизът. — Ожених се по любов. Моминското име на съпругата ми е госпожица Льору, а баща й, Жул Льору, е собственик на замъка Вертфейл, където сега живее.
— Чувал съм за Жул Льору — промълви Раул дьо Горд, — за този парижки банкер, щастлив съперник на Ротшилд.
— Вече не е… Щастието го напусна, той загуби по-голямата част от богатството си. И слава Богу — усмихнат завърши Робер.
— Защо това ви радва?
— Защото съм богат за двама. Сега никой не ще може да отрече, че съм се оженил по любов. Направих тази стъпка, която мнозина смятат за лудост — ожених се за маркизата, която няма още двайсет години и е истинска красавица. Но вие сам ще се убедите днес, когато ви я представя, а заедно с нея и балдъзата си Рене, прекрасна девойка на осемнайсет години.
— Погледнете ме внимателно! — възкликна Раул. — Бива ли да се показва пред жени толкова мрачно лице като моето? Нито ми се говори, нито бих могъл да забавлявам достойно дамите. Оставете ме в моята самота.
— Няма да преча на самотата ви, но все пак ще ви представя. Маркизата знае за вас и много ви симпатизира; тя няма да ми прости, ако не ви запозная с нея.
Раул се поколеба.
— Добре — промълви той, — не искам да ви огорчавам с отказ. Днес, в три, ще ви посетя, след това ще замина.
Маркизът изпрати графа чак до гондолата.
— В три ви очакваме, нали няма да забравите!
XXXVIII
Половин час след заминаването на Раул дьо Горд маркизът, Лазарин и Рене се събраха за обед в огромната трапезария, която свободно би могла да побере петдесетина сътрапезници. Тя бе украсена с розов и бял мрамор, със стенописи, изобразяващи библейски сюжети, а също и с високи статуи с кошници хлябове, плодове, дивеч и риба в ръцете.
— Трябва да ви съобщя — подхвана маркизът, — мили мои дами, че тази сутрин ме посети самият граф дьо Горд.
— Как, вие сте се срещнали с него, без да го доведете при нас! Протестирам!
— Твърде ранният час не ми даде тази възможност — възрази Робер, — но нищо не сте изгубили.
— Той ще дойде ли отново?
— Днес, в три следобед, специално за да ви бъде представен.
— Значи дори така ще е по-добре, напразно ви се разсърдих… Говорихте ли с него? Узнахте ли нещо повече за графа и за Жулиет?
Маркиз дьо ла Тур дю Роа повтори разказа на графа, описа и тежкото му състояние, близко до пълното отчаяние. Рене слушаше с огромен интерес, очите й бяха добили някакъв странен израз.
— Графът е дълбоко покрусен — завърши Робер — и смята, че животът му е приключен. Мисля обаче, че греши: той е още толкова млад… Бъдещето на един млад мъж е твърде продължително и може да му предложи какви ли не изненади.
— Колко драматично! — възкликна Лазарин. — А аз толкова наивно си въобразявах, че подобни истории стават само в романите.
Рене не каза нищо, само сведе глава и си помисли: „Може пък този благородник да е моят шанс… Никой на този свят не би могъл да предвиди брака на Лазарин; току-виж е изгряла и моята звезда…“