XLI
Този път предсказанията на Рене се осъществиха бързо и докрай. Властта й върху Раул дьо Горд се оказа безспорна и с всеки изминал ден все повече укрепваше.
Стъписан от предстоящата раздяла с маркиза, с жена му и нейната сестра, графът не чувствуваше сили в себе си да живее в предишната си самота. Той отстъпи пред инерцията, която го влечеше, и извести на своя приятел, че е готов да напусне Италия, да се завърне във Франция и дори да заживее отново в замъка дьо Горд — мисъл, която само до преди месец го ужасяваше.
При тази новина Рене потрепера от радост. Победата й изглеждаше сигурна, и кой ли на нейно място би се съмнявал!
Към преклонението на граф дьо Горд се примесваше чувство на необяснима тревога, почти страх.
Пътниците пристигнаха заедно в Орлеан. Там трябваше да се разделят. Карети от двата замъка очакваха вече своите господари на гарата. Преди да се качи в каретата си, маркиз дьо ла Тур дю Роа отведе настрани дьо Горд и му рече усмихнат:
— Мили графе, може би ще ви бъде приятно в близко време да ви представя на моя тъст, господин Льору, и да поискате от него разрешение да посещавате Вертфейл, където сестрата на Лазарин ще се върне утре… Ако е така — аз съм на вашите услуги.
— Отгатнахте най-силното ми желание — отвърна графът. — Тъкмо имах намерение да ви помоля за това, което сега ми предлагате.
— Тогава в най-близко време ще поканя тъста си на гости, ще ви известя за насрочения ден, вие ще дойдете да вечеряте с нас в замъка и ще имам възможност веднага да ви представя. Нали така?
— Разбира се, и ще ви бъда много благодарен!
— Тогава довиждане, мили графе!
— Довиждане, единствени мой приятелю!
Раул с дълбоко и болезнено вълнение потегли по пътя към двата опустели замъка — дьо Горд и ла Гранжет. Сърцето му се свиваше от мъка. Тежко му беше на графа, но нямаше връщане. Каретата мина през алеята с кестени и спря пред входа. Многобройната прислуга бе останала в замъка и сега с радост посрещна господаря си, когото се бе отчаяла да види отново. Слугите се готвеха да изразят възторга си от неговото завръщане, но видът му — навъсен, мрачен — ги възпря от всякакви излияния и те останаха мълчаливи.
Двата дни след пристигането му бяха истинско изтезание за него. Все повече се убеждаваше, че отново трябва да замине, да живее далеч от тези места, населени с призраци, когато на третия ден специален пратеник с ливрея му донесе бележка от маркиза. Тя гласеше: „Мили графе! Утре, в четвъртък, моят тъст и дъщерите му ще вечерят в замъка дьо ла Тур дю Роа. Той вече знае за вашето завръщане и изявява желание да му бъдете представен.
Маркизата ви изпраща сърдечните си поздрави, аз ви стискам ръка с искрена дружба, в която не бива да се съмнявате. Вашият стар приятел Робер“.
Тези няколко реда въздействаха върху Раул както хинина на болен от малария. Младият мъж изпита мигновено облекчение, възвърна самообладанието си и веднага отговори на маркиза, че е щастлив да види отново приятелите си и с благодарност приема любезната покана.
На другия ден още преди четири следобед той пристигна в замъка на маркиз дьо ла Тур дю Роа. Лакеят, когото познаваше още от двореца Кавело във Венеция, го заведе в малката гостна, където зет и тъст разпалено играеха шах. Маркизът с най-дружески изрази представи Раул дьо Горд на Жул Льору, а той (известен от дъщеря си) му оказа най-дълбоко внимание.
— Съседи сме, господин графе — рече накрая той — и ако бъдете така добър да ни посетите в скромния ни дом Вертфейл, ще ви окажем също толкова сърдечен прием, както в замъка дьо ла Тур.
Раул благодари горещо и заяви, че скоро ще се възползува от тази приятна покана.
— Лазарин е в парка с двете си сестри, едната от които още не познавате — намеси се маркизът. — Дайте ни само пет минути да приключим шахматната схватка и ще отидем заедно при дамите.
Сестрите тъкмо разговаряха за хубостите на Италия, когато се чуха стъпки откъм замъка. Рене трепна и се обърна нетърпеливо. Трите сестри спряха и зачакаха мъжете да се приближат към тях.
След обичайната размяна на учтиви фрази Жул Льору се обърна към графа:
— Драги графе, позволете да ви представя Жана, най-малката ми дъщеря! Най-доброто дете на света. Надявам се, че ще станете приятели.
Жана, представена по този странен начин, поруменя леко, усмихна се и устреми ясния си гальовен поглед към графа. Тези кротки, сини очи, свежото очарование, излъчвано от цялото същество на младото девойче, породи някакво странно усещане у Раул, непознато досега за него. Милата непосредственост и чистота на хубавото девойче раздвижи незнайни душевни сили, успокои духа и сърцето му, възцари покой у него; напрежението, изчерпващо силите му от толкова време, намаля и той усети блаженството на отдавна неизпитана радост.