— Прислугата я последва с пътната кола. Впрочем постоянно живеем в извънградския замък, тук дойдохме за няколко дни…
След кратко колебание Марсел пророни безразлично:
— Сигурно и камериерките заминаха заедно с маркизата.
Доминик го погледна учудено:
— Разбира се, господине — и продължи: — Защо ми оказвате честта да питате за тях?
— Просто така… случайно — избъбри младежът и поруменя. — А далеч ли е оттук извънградският замък?
— На трийсетина километра, към два часа път. Покойният маркиз държеше прекрасни коне, господине. Много ги обичаше и това стана причина за катастрофата!
И старият слуга избърса очите си с ръка.
— Сигурно и другият замък е много хубав?
— О, великолепен е! Най-хубавият покрай Лоара… Строен е от най-известния архитект на осемнайсети век… А паркът! Представлява петстотин декара гора, цялата оградена. Пълна е с елени и сърни. Ами фермите! Ами ливадите! Владенията на замъка носят в най-неплодородни години по седемдесет и пет хиляди франка доход.
— Значи маркизът е имал голямо богатство?
— Грамадно, господине. Годишният му доход надминава триста хиляди.
— Но няма деца, така ли?
— Уви!… Това бе единствената му мъка. Ако не беше си отишъл толкова внезапно от този свят, сигурно щеше да има. Биха му завидели много младежи, господине.
— Знаете ли кой наследява богатството му?
— На другия ден след внезапната му смърт бе отворено завещанието, но не зная със сигурност какво пише в него. Както ми се струва, маркизата го наследява. Той безумно обичаше жена си.
— Разправят, че госпожа маркизата е хубавица?
— Прави са… Едва ли има друга като нея. Покойният ми господар не щеше да чуе за женитба до шейсет и петгодишната си възраст, а се ожени за маркизата по любов.
— Маркизата си замина; дали ще е удобно в нейно отсъствие да разгледам гостните на замъка?
— Нищо по-лесно, господине. Почти всички чужденци, които посещават Орлеан, предпочитат нашия замък пред местния музей, уверявам ви. Когато господарите ги няма, се разрешава на вратаря да показва колекциите. Кога ще желаете да разгледате замъка?
— Сутринта ще отскоча до полка, ще се върна към девет.
— Ще ви очаквам, господине.
Не ще можем да опишем подробно всичко, каквото се намираше в гостните на партера, завършващи в единия край с овална стая за игра на карти. Ще споменем само, че всичко в тях, от старинните мебели до бронзовите украшения, до китайските вази и порцелана, беше удивително красиво и изящно. Много далеч от истинската цифра бяха хората, които оценяваха колекциите на маркиза с милион.
Марсел прекара два часа в трите гостни, като минаваше от предмет на предмет. Накрая остана да посети само овалната стая и той се запъти натам.
До грамадната камина от червен мрамор бе поставен мъжки портрет в цял ръст. Той изобразяваше висок мъж с горда осанка, в костюм за езда, с шпори и камшик в ръката. Лицето на неизвестния мъж бе красиво, с аристократични черти и изглеждаше младо въпреки снежнобялата коса и мустаци.
— Маркиз дьо ла Тур дю Роа ли е? — попита Марсел своя придружител.
Старият слуга само кимна с насълзени очи.
— Е, сега разбирам! Жена му е можела да го обича въпреки бялата му коса. Маркизът изглежда доста млад. Кога е правен портретът?
— Почти преди година. От другата страна трябваше да виси портретът на маркизата.
Марсел бързо погледна натам. На стената нямаше нищо.
— Извинете, господине, нейният, портрет остана върху статива. И Доминик посочи статива от черно дърво, заметнат със зелена тафта.
— Може ли да го видя?
— Защо не? Тогава сам ще се убедите, че приказките за красотата й не са преувеличени.
И Доминик дръпна плата.
Лицето на Марсел мъртвешки пребледня; той се олюля като човек, на когото са нанесли внезапен удар. Питаше се дали не си е изгубил ума. И имаше защо…
Един поглед бе достатъчен, за да се убеди, че госпожица Мариет и маркиза дьо ла Тур дю Роа, камериерката и знатната дама — са едно и също лице.
Маркиза дьо ла Тур дю Роа можеше да промени облеклото си, но не и своето лице.
Доминик забеляза смущението на Марсел, но не можа да си го обясни.
— Видяхте ли, господине! И вие останахте поразен от красотата й. Същото е с всички хора.
— Наистина маркизата е чудно хубава — промълви Марсел и потъна в съзерцание.
Когато младежът най-сетне излезе от малката овална зала, сякаш завинаги бе изгубил спокойствието си. Чувствуваше, че от сега нататък съдбата му зависи от решаването на загадката: защо тази дивна хубавица, двайсетгодишна знатна дама, вдовица само от три дни, се бе преоблякла като камериерка и се бе явила при него? Каква бе причината за странното й държание? Да се пази ли от нея, или да я преследва? Той само си каза: „Трябва да я видя отново! Луд съм по нея…“