— Не е умрял! — извика тя разтреперана. — Ако беше мъртъв, ръцете му щяха да са студени… а те са съвсем топли! Жив е! Ще го спасим!
Всички решиха да бъде откаран в Орлеан; единственото подходящо превозно средство, което можеше да му осигури сравнително спокойно пътуване, беше фургонът с провизиите.
Повиканите лекари пристигнаха бързо в замъка. Лазарин седеше бледа до постелята на съпруга си и очакваше тяхната присъда. Лекарите единодушно признаха, че маркизът е още жив, но положението му е безнадеждно — конят с тежестта си бе пречупил гръбнака му. От минута на минута сърцето му биеше все по-слабо.
— Госпожо — обърна се единият от лекарите към Лазарин, — моля ви, излезте от тази стая.
— Но защо? — попита, обляна в сълзи, младата жена.
— Защото краят е неизбежен и, уви, ще настъпи твърде скоро.
— Ще остана тук — отговори Лазарин, — защото тук ми е мястото.
— Възхищавам се на мъжеството ви, госпожо… Но бях длъжен да ви предупредя. Освен това трябва да кажа още нещо: маркизът беше добър християнин. Не ще е излишно присъствието на свещеник.
Само след петнайсетина минути свещеникът задъхан изтича по стълбището към спалнята на маркиза. Той шепнешком прочете молитвите и опрости греховете на маркиза, който не дойде в съзнание. След още няколко минути маркиз Робер дьо ла Тур дю Роа издъхна.
Лазарин остана вдовица…
XLVI
На другия ден в замъка пристигнаха Жул Льору, Раул дьо Горд, Жана и Рене. Те наобиколиха младата жена и се мъчеха да я утешат.
Някогашният банкер като практичен човек не повярва особено в искреността на мъката й. Когато остана насаме с Лазарин, се възползува от случая, за да отбележи:
— Маркизът беше прекрасен съпруг и чудесно се държиш, като скърбиш за него така, че всички да се убедят в мъката ти… Дотук добре, но трябва да помислим за по-важните неща… Има ли завещание?
— Да. Маркизът веднъж ми спомена за него.
— Знаеш ли какво съдържа то?
— Не, но се надявам, че… Този нещастен Робер ме обичаше много.
— Е, да, не се съмнявам, че ти е оставил всичко. Но все пак ти можеш да съдиш по-добре от мен.
— Хубава работа! — възкликна горчиво маркизата. — Възможно ли е да не ми е оставил всичко — този старец, на когото дарих младостта си! Ако е приписал нещо и на други наследници, това ще е върхът на безчестието! На низостта! Не вярвам обаче…
— Както и да се окаже, ще получиш поне милиона по брачния договор.
— Някакъв си милион! — пренебрежително рече Лазарин. — Само петдесет хиляди годишен приход! Каква мизерия… Няма да ми стигнат дори за траурните рокли.
Погребението на маркиза се състоя на втория ден след смъртта му с великолепие, достойно за името и богатството му.
След края на церемонията близките й предложиха да останат с нея в извънградския й замък. Маркизата отговори, че е дълбоко трогната от вниманието им, но чувствува необходимост да бъде сама с мъката си. Нито баща й, нито зет й не сметнаха за необходимо да настояват и си заминаха. Лазарин си отдъхна. Тъкмо се канеше да нареди час по-скоро да потеглят за извънградския замък, когато на вратата почука Доминик и съобщи, че е дошъл нотариусът Жомар.
Господин Жомар е познат вече на читателя. Той бе настоял за промени в брачния договор, бранещи потомството на маркиза. Когато маркизата влезе в гостната, Жомар се надигна от мястото си, лицето му изразяваше дълбока скръб.
— Простете, госпожо маркизо — подхвана той, — че посмях да ви безпокоя в такъв момент, но имам сериозни причини да дойда при вас. В този плик е завещанието на горчиво оплаквания от всички нас маркиз…
Лазарин трепна.
— Това завещание е написано собственоръчно от маркиза и съдържанието му не ми е известно. Той ми го предаде в средата на октомври миналата година. Върху плика пише: „Моето завещание трябва да бъде прочетено на госпожа маркизата в деня на моето погребение, стига това да е възможно. Робер дьо ла Тур дю Роа“. Това желание на маркиза обяснява моето явяване: не мога да престъпя волята му и да отложа за по-нататък.
— Много добре, господине. Изпълнете своя дълг — отговори маркизата.
— Пликът е запечатан с пет печата с червен восък с герба на маркиза. Те са цели, неповредени. Моля маркизата да се увери в това.
— Но защо? — възрази маркизата. — Напълно ви се доверявам.
— Настоявам да се убедите. Може да изглежда обикновена формалност, но съм длъжен да я изпълня.
Лазарин огледа печатите и се съгласи, че са непокътнати. „Този нотариус никога няма да свърши с досадните формалности“ — си помисли тя. Господин Жомар извади джобно ножче.
— Пристъпвам към незабавно разпечатване на плика — рече той, сряза плика, извади един лист, сгънат на четири, и се обърна отново към маркизата: