— Не знаех тези подробности — замислено промълви младата жена — и затова съм ви много задължена за това важно съобщение. Сега мога да видя бъдещето си от съвсем нова гледна точка.
Господин Жомар сепнато погледна красавицата; приличаше на магьосник, изумен от появата на призрака, когото е повикал.
— Нима отгатнах истината, госпожо? — смутен попита той.
— Любезни господин Жомар, имам доста сериозни основания да се надявам — твърдо отговори маркизата.
— Много съм щастлив, госпожо, и приемете моите искрени поздравления!
— Благодаря!
След раздялата с нотариуса младата жена трескаво запремисля как да реши възникналата пред нея трудна задача. Ясно беше, че не бива да бърза за извънградския замък, пълен със слуги, които лесно щяха да се превърнат в нейни шпиони. Може би за стотен път се питаше какво да стори, когато вниманието й бе привлечено от някакъв шум в двора на замъка. След минута старият Доминик се появи пред господарката си.
— Какво става долу? — попита тя.
— Един офицер… някакъв хусарски поручик… Пристигнал е на квартира в замъка, госпожо. На всичкото отгоре не можем да му откажем! Чиновниците От кметството го изпращат тук, те са се побъркали! Какво ще правим, госпожо?
— Поканете офицера да се настани в ъгловата стая — не можем да откажем заповед на кмета. Разчитам на вас да му услужвате. Обяснете му защо не мога да го приема.
Доминик, дълбоко оскърбен от присъствието на натрапника, излезе омърлушен.
Малко по-късно Лазарин тръгна към горния етаж със спалните, като се изкачи по вита вътрешна стълба, водеща от нейния кабинет към заключената врата в банята на ъгловата стая. Тя нечуто разтвори завесите и дълго гледа спящия младеж. Случайността й ставаше съюзница.
Останалото е известно на читателите.
При първите лъчи маркизата замина и откара със себе си тайната, която според нея щеше да си остане недостъпна за никого. Два часа по-късно поручик Марсел Ложие вече бе отгатнал чрез портрета, че под мнимата Мариет се криеше маркиза дьо ла Тур дю Роа.
Той се питаше как ще е най-добре да постъпи, внезапно увлечен по прекрасната аристократка.
Втора част
Графиня Дьо Горд
I
От смъртта на маркиз Робер дьо ла Тур дю Роа изминаха към седем месеца, така че разказът ни се възобновява от първите дни на май следващата година.
Април беше влажен и топъл.
Усамотеният извънградски замък дьо ла Тур дю Роа заедно с обширния си парк се намираше на няколко километра от селото със същото име, състоящо се от двеста къщи, заобиколени от китни градинки с ароматни цветя. Навред личеше ред и чистота, признаци на заможност и достойнство. Най-голямата сграда в селцето след кметството и черковните сгради беше страноприемницата на пазарния площад с цинкова табела, върху която със златни букви беше изписано: „СТРАНОПРИЕМНИЦА «БЕЛИЯТ КОН» на Ришар. Бюфет. Билярд.“
Гостилничката към страноприемницата бе много популярна в околността; често пристигаха заможни селяни дори от далечни села да хапнат и да се повеселят; сетне не можеха да се нахвалят с вкусните ястия на Ришар, някогашен помощник-готвач в замъка. Ришар разбираше и от хубави вина, мазите му винаги бяха заредени с бургундски и бордоски вина на достъпни цени. Есен, през ловния сезон, страноприемницата се препълваше с ловци, но сега, в началото на пролетта, беше съвсем празна.
В първите дни на май пристигна пътна карета, от която пред страноприемницата слезе само един пътник — млад мъж на около двайсет и седем години, облечен цивилно, но с военна стойка. Излезе да го посрещне самият собственик, който го приветства и го увери, че хотелчето е на негово разположение и ще може да си избере стая по свой вкус.
— Дълго ли ще останете в нашето село? — попита накрая Ришар.
— Не мога отсега да кажа — рече пътникът, — художник съм и искам да нарисувам тук няколко пейзажа, тъй като вашият край се слави с красотата си.
— Нали при мен ще се храните?
— Безспорно, господине.
— Ще останете доволен! Цените ми са скромни, а кухнята се слави из целия край.
Господин Ришар повика слугата да помогне за багажа и малкото шествие се запъти по стълбището за горния етаж.
Нека още сега кажем, че този пътник беше самият Марсел Ложие, хусарският поручик, герой от пролога на нашата история. Вълнуващата случка в градския замък на маркиз дьо ла Тур не го бе оставила на мира през това време; вестта, че маркизата е вдовица и значи, свободна жена, го накара да остави военната си служба за известно време, да си осигури продължителен отпуск и да стори всичко възможно, за да се срещне с маркизата и да я спечели. А защо не! Поручикът беше строен и красив младеж, от почитан род — напълно достоен кандидат за една маркиза.