Първа част
Дъщерите без зестра
I
Около две години преди приключението, което ви разказахме, банкерът Жул Льору бе сред най-видните представители на френския финансов свят. Той действаше с размах. Рискованите му борсови операции го прославиха като умел и късметлия човек.
Къщата му с обширен двор и красива градина бе сред най-представителните на булевард „Осман“. Канцеларията и кабинетът му бяха настанени в съседна малка сграда, съединена с остъклен коридор с голямата къща.
Според слуховете на борсата имуществото на Жул Льору надминаваше десет милиона и като снежна топка нарастваше всеки ден с невероятна скорост.
Над петдесетгодишният банкер нямаше нищо общо с онази категория далавераджии, за които всички средства са еднакво подходящи, щом се отнася първо до натрупване на капитал, а сетне — до увеличаване на цифрата му. Обикновената честност, под която се разбира уважение към поетите задължения и вярност на дадената дума, независимо дали е увековечена с подпис, или не, беше негово безспорно качество, но освен тази неизменна честност в сделките той едва ли имаше друга представа за нравственост и не се придържаше към никакви принципи.
Вдовец от десет години и напълно свободен човек, Жул Льору беше колкото финансист, толкова и привърженик на удоволствията. Обожаваше разкоша във всичките му форми. Каретите и конете му бяха прочути. Виждаха го навсякъде, където хората диреха наслада, прекарваше свободното си време с мили дами без предразсъдъци.
Този милионер имаше три дъщери, и трите хубавици, но съвсем различни. От времето, когато започва нашият разказ, голямата, Лазарин, бе навършила осемнайсет години, втората — Рене, бе година по-малка, а третата — Жана, бе на шестнайсет.
Банкерът много обичаше дъщерите си, но по свой начин и твърде оригинално разбираше бащинските си задължения. Никога през ум не му мина да изпрати децата си в каквото и да било учебно заведение. Дъщерите на Льору се обучаваха в къщи от разни приходящи учители, скъпоструващи и грижливо подбирани, но тъй като никой не наблюдаваше как малките се трудят и не ги поощряваше да напредват в знанията, всъщност те учеха само тези неща, които им бяха приятни: танци, езда, малко живопис, малко музика.
Всъщност това се отнасяше за Лазарин и Рене. Жана по нищо не приличаше на по-големите си сестри.
Когато Жул Льору случайно минеше през залата, превърната в учебна стая, обикновено казваше:
— Драго ми е, че се трудите, момичетата ми, но не бива да се преуморявате. Имаш ли красота и голямо богатство, ученето е излишно. Милионите са наука, дарена от небето, а вие ще ги имате — обещавам, че ще ви дам повече, отколкото ви трябват.
Нравствените му сентенции бяха от този род:
— Богатството е най-важната добродетел, деца мои. Всички останали произтичат от нея… Който може да гребе от златната река, естествено е честен и щедър без всякакви затруднения. Трябва да сме в крак с времето си, а ние живеем в епоха, когато единственият бог за всички е златото, а диктаторът, чиято власт е непоклатима — са парите!
Лазарин и Рене бяха напълно съгласни с него. Жана се отнасяше доста критично към разсъжденията му; струваше й се, че не е редно да се мисли и да се говори така, но бе плахо, кротко момиче и само си мълчеше; знаеше, че колкото и да възразява, баща й ще запази убежденията си, а сестрите й само ще й се присмеят.
Когато по-големите му дъщери навършиха едната осемнайсет, другата — седемнайсет години, Жул Льору сметна, че вече са достатъчно образовани, и се разплати с всички учители. Момичетата разполагаха с неограничени средства за дрехи и развлечения, с пълна и неконтролирана свобода.
Лазарин и Рене бяха навсякъде: в залата за стрелба, на пързалката, на търговете, където вдигаха цените на възбог.
Възпитателната система на Жул Льору не беше тайна за обществото; наричаха девойките безразсъдни, лекомислени, но чудно нещо — обикновено толкова рязко в преценките си, светското общество бе доста снизходително към тях. Смяташе се, че невинното им кокетство не водеше към нищо сериозно и зловредно.
Месец преди началото на разказа ни Лазарин бе героиня на кратък флирт с много бърза развръзка, който не можем да премълчим, защото той оказа влияние върху по-нататъшната й съдба.
Една от гостните на Льору трябваше да бъде украсена с декоративна живопис. Бе поканен най-известният художник, а с него и ученикът му, който му помагаше. Този ученик се наричаше Хектор Бегур. Приятелите му го бяха нарекли Тотор; той олицетворяваше представата за хубав младеж. Беше на двайсет и три години, снажен, с тъмнокестенява къдрава коса, със засукани копринени мустаци, находчив и безгрижен като циганин — всички тези качества привличаха към него хубавиците.