— О, сега значи искаш да те уважаваме! — отвърна троснато дъщеря му. — Някога се отнасяше приятелски с нас, а сега, когато си като оскубан петел, настояваш за уважение. Стига празни приказки! Не е ли по-добре да седнем на трапезата и да си започнем бедния обед. Ако имаш нещо против, ще се прибера в стаята си.
Жул Льору си знаеше, че решаващата дума няма да бъде негова, затова махна с ръка и седна на трапезата. Вратата отново се отвори и влезе Лазарин.
— Хайде, идвай — й каза Рене — да ти се скарат и на теб. Предупреждавам те, че милият ни татко е нещо вкиснат.
— Но какво се е случило? — попита Лазарин. — От какво е недоволен татко?
Рене посочи часовника.
— Единайсет и петнайсет! — отвърна тя. — От днес татко има намерение да въведе военна дисциплина. Който закъснее пет минути, остава на хляб и вода; закъснее ли десет — отива в ареста. Това е.
— В такъв случай да ми върне моята Нора, която ми отне и я продаде, за да си покрие дълговете, и няма да го притеснявам… С това нищожно пони не мога да отговарям за нищо… Но да почваме, че умирам от глад.
Вече споменахме, че Жана бе много хубава, Рене — също. Голямата дъщеря на Льору обаче беше почти самото съвършенство. Дългата й коса с цвета на лъскава мед стигаше до кръста. Черните вежди и дългите ресници придаваха на зелените й очи някаква източна нега, всяко движение издаваше вродена грация. Нищо не бе в състояние да опише целия чар на усмивката й.
Жул Льору неволно се поддаде на очарованието й. Вместо да я смъмри, той само погледна голямата си дъщеря и премълча.
IV
Обедът започна сред мрачно мълчание. Недоволен от себе си и от другите, Жул Льору едва преглъщаше, Жана с усилие възпираше сълзите си, притеснена от неразбирателството в къщи, Рене почти не докосна ястията.
Единствено Лазарин си хапваше добре и отпиваше от бялото туринско вино. Тя първа прекъсна мълчанието.
— Татко — обади се тя, — тази сутрин срещнах един твой добър приятел.
Някогашният банкер вдигна глава.
— Така ли? — избъбри той навъсено. — Имах някога приятели… Сега вече нямам.
— В такъв случай един от предишните ти приятели — продължи девойката. — Някога бяхте неразделни. Той се гордееше с твоите милиони, ти — с благородническата му титла. Досещаш ли се за кого става дума?
— Не. И не ме интересува.
— Все лак ще ти го назова. Беше вечно младият принц Годефроа дьо Кастел Виван.
Жул Льору неволно трепна. Това име му напомни за веселото, щастливо минало.
— Годефроа ли! — възкликна той. — Че какво ще прави тук? Ти разговаря ли с него?
— Не, яздеше с компания и ме поздрави най-учтиво. Един от дърварите в гората ми обясни, че гостувал наблизо, у маркиз дьо ла Тур дю Роа.
— Знам го, знатен благородник и един от най-богатите земевладелци покрай Лоара… — пророни Жул Льору. — На младини веднъж съм бил в замъка му, на двайсетина километра оттук; замъкът му също се нарича дьо ла Тур, ако не греша… Сега маркизът не ще да е твърде млад, май беше десетина години по-възрастен от мене. Не беше ли и той с принца?
— Да.
— Откъде узна?
— От същия дървар. Маркизът е с бяла коса и мустаци, но не изглежда никак стар. Знаеш ли дали има деца?
Рене вдигна глава и внимателно погледна сестра си — възбудата, с която тя говореше, й се стори необичайна и не можеше да си я обясни.
— Не зная — отвърна Жул Льору, — не зная дори дали е женен. От двайсет и пет години нищо не съм чувал за него.
— Защо задаваш такива странни въпроси? — намеси се Рене с предизвикателен тон. — Какво те вълнува дали маркиз дьо ла Тур има деца? Да не мислиш, че някой от синовете му, маркиз милионер, ще дойде тук да поиска ръката ти! Мина това време… Да се намери кандидат за девойка без зестра е същинско чудо. Ако залагаш на зелените си очи и на дългата си коса — ще сбъркаш, драга.
Лазарин полека обърна глава, впери очи в Рене и рече иронично:
— Искаш да ме засегнеш, клета сестро, но само ставаш смешна! Не забравяй, че за момичета с моята външност дори невъзможното е възможно. Ще дойде ден и той може би е близо, когато ще разполагам с повече милиони, отколкото са минали през ръцете на баща ни, тогава ще си доволна да се намираш под мое покровителство и аз няма да ти го откажа. Обещавам ти! Защото не съм злобна.
Рене прихна, ала смехът й прозвуча пресилено.
— Честна дума — пророни тя, — твоите фантазии ще те побъркат.
Трескавата възбуда на Лазарин, забелязана от Рене, действително имаше причина. Всяка сутрин Лазарин излизаше с бретонското си пони, чийто спокоен ход я караше горчиво да съжалява за предишната си кобила Нора. Понито обаче беше яко и никак не го плашеха разстояния от двайсет-трийсет километра. Потънала в мисли, тя отпускаше поводите и малкото конче спокойно се поспираше и пощипваше трева или откъсваше по някое листенце от ниските клони. Преди три дни от унеса я извади тропот на кон, но пред нея пътят завиваше и не можеше да се види нищо напред, тъй като буйната зеленина пречеше. Лазарин дръпна поводите и шибна понито, то препусна в галоп. Точно на завоя тя срещна конник на едър тъмнокафяв кон. Ездачът не беше млад, но седеше толкова свободно на коня, лицето му изглеждаше толкова изразително и красиво, че Лазарин си помисли: „Какъв хубавец!“ Лазарин бе познавачка на коне и оцени коня на непознатия; според нея той струваше не по-малко от четиристотин златни франка.