Жълтоглавия също огладня и опече на жарта къс мечешко месо.
— А защо не се вдигнахте и не ги избихте — Трикракия, Свинската зурла, Дебелака и всички останали? — учудено попита Боящия се от мрака. — Тогава щяхте да имате храна.
— Ние не разбирахме това — отговори Дългобрадия. — До гуша бяхме затънали в грижи, пък и тия стражи с копията, и приказките на Дебелака за Бога, и Дървеницата с неговите песни… А когато някой започнеше да се замисля и да изрича мислите си на глас, стражите на Тигровата муцуна го отвеждаха, връзваха го за една скала до самата вода и приливът го удавяше.
Странно нещо са това парите! Точно като песните на Дървеницата. Уж всичко беше както трябва — пък излизаше обратното. Ние дълго не можехме да разберем каква е работата. Кучешкия зъб започна да трупа пари. Той ги събираше в една къща, която стражите денонощно охраняваха. И колкото повече пари се трупаха там, толкова по-скъпи ставаха и трябваше да се работи по-дълго за един наниз. А и през цялото време се говореше за война с месоядите и Кучешкия зъб, и Тигровата муцуна пълнеха колибите си със зърно, сушена риба, пушено козе месо и сирене. Натрупаха огромни запаси, а хората в планините нямаха какво да ядат. И как мислите? Едва хората започваха да роптаят на глас, и Дървеницата захващаше нова песен, Дебелака разправяше, че Бог е заповядал да се унищожат месоядите, а Тигровата муцуна ни водеше отново през превала да убиваме и да умираме. Аз не бях достатъчно добър за страж, но когато се обявеше война, Тигровата муцуна ме вземаше заедно с останалите. Ние се сражавахме, докато не свършеха запасите пи отхрани. Тогава се връщахме и се хващахме отново за работи, за да ГИ попълним.
— Вие сте били луди — рече Бързоногия елен.
— Наистина бяхме луди — съгласи се Дългобрадия. — Ние нищо не разбирахме, абсолютно нищо. Счупения нос твърдеше, че всичко е устроено несправедливо. Вярно, станахме силни едва когато съединихме силите си, казваше той. Справедливо беше и това, че племето започна да лишава от сила тези, които обиждаха и биеха другите, които крадяха жените на братята си и убиваха съседите си. Но сега племето не става по-силно, а отслабва, казваше той, защото се появиха хора с друга сила, които му вредят. Това са Трикракия, зад когото стои силата на земята, Плоския корем, зад когото са рибарските кошове, Свинската зурла, зад когото е силата на козето месо. Счупения нос казваше, че те трябва да бъдат лишени от злата си сила, да бъдат накарани да работят и да не позволяваме на тези, които не работят, да ядат.
А Дървеницата вече пееше за Счупения нос и такива като него — че те теглели племето назад, към живота по дърветата.
Не, отговаряше Счупения нос, не, той не тегли назад, а иска да върви напред. Ние станахме силни, като съединихме силите си. Ако рибоядите обединят силите си с тези на месоядите, няма да има нито сражения, нито воини, нито стражи, всички ще започнат да се трудят и ще има толкова храна, че хората ще трябва да работят не повече от два часа на ден.
Но Дървеницата отново пееше, че Счупения нос е мързеливец. Той пееше „Песента на пчелите“ и тези, които я слушаха, си губеха ума като от огнено питие. В песента се говореше за трудолюбивия пчелен рой и за осата разбойник, която влязла да живее на техен гръб. Осата била мързелива и казвала, че няма смисъл да се работи, а трябва да се сприятелят с мечките, които са добри приятели, а не крадци на мед. Макар че Дървеницата говореше със заобикалки, всички разбираха, че пчелният рой е нашето племе в Крайморската долина, мечките са месоядите, а мързеливата оса е Счупения нос. Дървеницата пееше, че пчелите послушали осата и роякът започнал да гине, и хората започнаха недоволно да роптаят, юмруците им се свиха. А когато той запя как пчелите се вдигнали и ужилили осата до смърт, хората събраха камъни и започнаха да замерят Счупения нос. Той падна, а хората продължиха да хвърлят, докато го затрупаха с купчина камъни. И между тези, които тогава хвърляха камъни, бяха най-големите бедняци, които тежко се трудеха, но никога не се наяждаха до насита.
След смъртта на Счупения нос се намери само един, който не се боеше да стане и да каже какво мисли. Той беше Косматото лице. „Къде се дяна силата на силните? — питаше той. — Ние сме силните, заедно сме по-силни от Кучешкия зъб, Тигровата муцуна, Трикракия, Свинската зурла и останалите, които не работят, а ядат и ни вредят със злата си сила. Робите не могат да бъдат силни. Ако този, който пръв е получил огън, беше поискал да се възползва от силата си, ние щяхме да станем негови роби така, както сега сме роби на Плоския корем, който измисли коша, и на хората, който измислиха как да се обработва земята, да се отглеждат кози и да се вари огнено питие. Някога живеехме по дърветата, братя мои, и на всяка крачка ни дебнеха опасности. После престанахме да се бием помежду си, защото обединихме силите си. Защо тогава да се сражаваме с месоядите? Не е ли по-добре да обединим силите си? Тогава ще бъдем наистина силни. Ще действаме заедно, рибояди и месояди, заедно ще унищожаваме тигрите, лъвовете, вълците и дивите кучета, ще отглеждаме кози в планината, ще сеем в долината царевица и корени. Ще бъдем толкова силни, че хищниците ще избягат и ще загинат. И няма да има за нас прегради, защото силата на всеки ще бъде сила на всички хора по земята.“