Глава 2
Въртопи в Шарката
Задуха горещият нощен вятър: на север, през широката делта, наричана „Пръстите на Дракона“ — заплетен лабиринт от водни пътища, широки и тесни, някои запушени с гъсто и високо израсла трева-ножарка. Просторни низини с полюшващ се папур разделяха скупчените ниски островчета, обрасли с дървета с коренища като паяци. Делтата постепенно отстъпваше място на своя източник, река Еринин, чиято огромна ширина беше осеяна с малки лодки — рибарите ловяха риба под светлината на фенерите. Лодки и светлини се поклащаха диво, внезапно и нечакано, някои от по-възрастните мъже току промърморваха за зли твари, бродещи в нощта. По-младите мъже се разсмиваха, но и те започваха да теглят мрежите по-бързо, нетърпеливи да се приберат у дома, по-далече от тъмното. В приказките се разправяше, че злото не може да пристъпи през прага ти, освен ако сам не го призовеш. Така твърдяха приказките. Но тук отвън, в тъмнината…
Последният дъх на солено изчезна, когато вятърът достигна великия град Тийр, досами реката, където покрити с каменни плочи ханове и дюкяни опираха гръб в стройни, увенчани с кули палати, блестящи на лунната светлина. Но нито един от дворците не беше висок и наполовина колкото масивната като планина твърд, простираща се от ядрото на града до водния бряг. Тийрският камък, легендарната крепост, най-древната човешка твърдина, издигната в последните дни от Разрушението на света. Докато държави и империи се въздигаха и сгромолясваха, биваха замествани от други, които на свой ред упадаха, Камъкът стоеше. Беше скалата, в която армии бяха скършвали копия, мечове и сърца в продължение на три хиляди години. И през всичкото това време никога не беше падал в ръцете на нашественически армии. Досега.
Улиците на града, пивниците и хановете бяха почти празни в топлия влажен мрак — хората предпазливо си стояха зад стените на домовете. Онзи, който държеше Камъка, бе господарят на Тийр — на града, както и на държавата. Така беше било винаги и хората на Тийр винаги го бяха приемали. През деня превъзнасяха с възторжени викове новия си господар така, както бяха превъзнасяли стария; нощем се гушеха един до друг и трепереха въпреки топлината, щом вятърът завиеше по покривите им като хиляден хор на оплаквачки. Странни, нови надежди танцуваха из главите им, надежди, каквито никой в Тийр не беше си позволявал от стотици поколения насам, надежди, омесени със страхове, древни като Разрушението.
Вятърът разлюля дългото бяло знаме, улавящо лунните лъчи над Камъка, сякаш искаше да го изтръгне. По цялата му дължина крачеше виеща се фигура, подобна на змия с крака, със златна лъвска грива, която сякаш бе яхнала вятъра. Знаме от пророчество, чакано с надежда и ужас. Знамето на Дракона. На Преродения Дракон. Предвестник на спасението на света и вестител на предстоящо Разрушение. Сякаш разгневен на това предизвикателство, вятърът връхлетя върху здравите стени на Камъка. Знамето заплющя, веейки и невъзмутимо в нощта в очакване на по-силни бури.
В една стая, на повече от половината височина на южната фасада на Камъка, Перин седеше на раклата до покритото с балдахин легло и гледаше тъмнокосата млада жена, крачеща напред-назад. В златистите му очи се долавяше загриженост. Обикновено Файле се закачаше с него, от време на време го задяваше заради прекалената му предпазливост; тази вечер обаче не беше изрекла и десет приказки, откакто бе нахълтала през прага. Той долавяше миризмата на розови цветчета, скътани в дрехите й след почистване, и аромата, който си беше само неин. И тънка нишчица чиста пот, в която се надушваше нервност. Файле почти никога не показваше нервност. Зачуди се защо сега се е изнервила и усети, че го засърбява между плешките, но този път не се дължеше на нощната жега. Тя крачеше отсечено и рязко, така че тесните й, срязани за езда поли шумоляха.
Той раздразнено почеса двуседмичната си брада. Беше по-къдрава дори от косата му. Освен това с нея му беше горещо. За стотен път си помисли дали все пак да не я обръсне.
— Отива ти — каза изведнъж Файле. Беше спряла да крачи.
Той неловко помръдна рамене, натежали от дългите часове работа в ковачницата. Тя от време на време сякаш разбираше какво си е помислил.
— Сърби ме — промърмори той и съжали, че не го е изрекъл по-уверено. Беше си негова брада — можеше да я обръсне когато си поиска.
Тя го изгледа изпитателно, килнала глава на една страна. Големият нос и високите й скули правеха погледа й малко свиреп, въпреки тихия глас, с който добави:
— Съвсем ти отива.
Перин въздъхна и отново сви рамене. Не беше го молила да задържи брадата и не би го направила. Въпреки това той знаеше, че пак ще се откаже да я обръсне. Зачуди се как ли щеше да се справи приятелят му Мат в подобно положение. Сигурно с едно ощипване, с целувка и някоя забележка, която да я разсмее, докато не я накара да мисли като него. Но Перин знаеше, че не може да се оправя с момичетата като Мат. Мат никога нямаше да се докара дотам, че да се поти под брадата си само защото една жена е преценила, че лицето му трябва да е обрасло. Освен, може би, ако тази жена не се казваше Файле. Перин подозираше, че баща й дълбоко съжалява за това, че е напуснала дома, и то не само защото му е дъщеря. Беше най-големият търговец на кожи в Салдеа, по нейните твърдения, а Перин беше сигурен, че винаги е способна да вземе цената, на която държи.