На стената срещу него бяха опрени секира и чук, и двете сечива — прости и удобни за използване, с дръжки, дълги колкото ръката му до лакътя. Секирата беше злокобно, закривено като полумесец острие, уравновесено с дебел шип. Предназначена бе за насилие. С чука той можеше да прави разни неща, беше направил някои неща в една ковачница. Главата на чука тежеше над два пъти повече от секирата, но тъкмо секирата му се струваше много по-тежка всеки път, когато я надигнеше. Със секирата той бе… Перин се навъси. Не искаше да си спомня за това. Тя беше права. Единственото, което му се искаше, бе да си остане ковач, да се върне у дома, отново да види семейството си и да заработи в ковачницата. Но това не можеше повече да стане, знаеше го.
Изправи се, взе чука и отново седна. Това, че го държеше в скута си, донякъде го успокояваше.
— Майстор Люхан винаги казва, че не можеш да подминеш онова, което трябва да се свърши. — Побърза да довърши, усетил, че тези думи много приличат на онова, което тя бе нарекла „космат мъжки брътвеж“. — Той е ковачът в селото ми, при когото чиракувах. Казвал съм ти за него.
За негова изненада, тя не се възползва от възможността да му посочи, че се повтаря. Всъщност не каза нищо, само го погледна, сякаш очакваше нещо. След миг то дойде на устата му.
— Е, тръгваш ли си? — попита той.
Тя се изправи и изтръска полите си. Остана смълчана дълго, сякаш търсеше отговора.
— Не знам — отрони най-сетне. — В такава каша ме забърка…
— Аз? Какво съм направил?
— Ами ако сам не го разбираш, аз със сигурност няма да ти го кажа.
Той отново се почеса по брадата и заби поглед в чука, стиснат в другата му ръка. Мат сигурно щеше да знае какво точно има предвид. Или дори старият Том Мерилин. Белокосият веселчун твърдеше, че никой не може да разбере жените, но когато излезе от мъничката си стая в подножието на Камъка, скоро го обкръжиха половин дузина млади момичета, които спокойно можеха да му бъдат внучки и които въздишаха, слушайки го как свири на лютнята и им разказва романси и приказки за велики приключения. Файле беше единствената жена, която Перин искаше да разбере, но понякога се чувстваше като риба, мъчеща се да разбере птица.
Знаеше, че й се иска да я попита. Поне това разбираше. Тя можеше да му каже или не, но от него се очакваше да я попита. Той обаче упорито стисна устни. Този път бе решил да изчака сама да го каже.
Навън в мрака изкукурига петел.
Файле потръпна и се сви.
— Дойката ми казваше, че това означава предстояща смърт. Не че го вярвам, разбира се.
Той отвори уста, за да се съгласи, че е глупост, макар че също потръпна, но главата му бързо се извъртя от някакъв стържещ звук и изтупване. Секирата се беше изтъркулила на пода. Той се намръщи — и изведнъж тя отново помръдна недокосната и подскочи срещу него.
Перин замахна с чука, без да мисли. Металът, иззвънял върху метал, заглуши писъка на Файле; секирата прелетя през стаята, отскочи от отсрещната стена и отново полетя към него с острието напред. Стори му се, че всеки косъм по тялото му е настръхнал.
Файле се хвърли напред и сграбчи дръжката на секирата с две ръце. Едва в последния миг Перин успя да скочи, пусна чука и хвана секирата. Помисли си, че ще умре, ако секирата — неговата секира — я нарани. Дръпна я от нея така силно, че тежкият й шип едва не го прониза в гърдите. Щеше да си струва, само да спре секирата да не я порази. С някакво смътно чувство си помисли, че това е невъзможно.
Оръжието се замята като оживяло. Като някакво живо същество, изпълнено със зла воля. Искаше Перин — разбра го, все едно че секирата му бе извикала — и се съпротивляваше ловко. Когато я дръпна настрана от Файле, секирата използва движението му, за да замахне към него; когато я оттласна от себе си, тя се опита да достигне нея, сякаш знаеше, че така ще го спре да я оттласква. Колкото и здраво да стискаше дръжката, секирата се въртеше в ръцете му, заплашвайки го било с шипа, било със закривения си резец. Дланите го заболяха от усилието, мишците му се изпънаха, мускулите се стегнаха. Пот потече по лицето му. Не беше сигурен колко още ще може да я удържи. Всичко това беше лудост. Пълна лудост, която не му оставяше време дори да помисли.
— Махай се — промърмори той през стиснати зъби. — Излез от стаята, Файле!
Лицето й беше пребледняло, но тя поклати глава.
— Не! Няма да те оставя!
— Това нещо ще убие и двама ни!
Тя отново поклати глава.
С гърлено ръмжене той пусна едната си ръка от дръжката. Другата му ръка, която продължи да я стиска, изтръпна от напрежение. Извиващата се дръжка пареше дланта му. Избута Файле встрани. Тя се развика, докато я тласкаше към вратата. Без да обръща внимание на виковете и на юмруците й, удрящи го по лицето, той я притисна до стената с рамо, отвори вратата и я изхвърли в коридора.