Тя разтри показно китката си и промърмори нещо неразбрано. Той успя да долови само „космат вол“ и се закле да обръсне и последното косъмче от тази глупава брада. Скоро.
— Секирата. Това беше той, нали? — каза Файле. — Преродения Дракон се опита да ни убие.
— Трябва да е бил Ранд. — Натърти на името. Не му харесваше да мисли за Ранд по друг начин. Предпочиташе да си спомня за Ранд, отраснал с него в Емондово поле. — Не се е опитвал да ни убие. Не и той.
Тя го изгледа кисело.
— Ако не се е опитвал, дано никога да не го направи.
— Нямам представа какво прави. Но смятам да му кажа да престане, и то веднага.
— Не знам защо толкова ме интересува мъж, който се грижи само за безопасността си — промърмори тя.
Той я изгледа объркан, чудейки се какво иска да каже, но тя само пъхна ръката си под лакътя му. Перин продължи да се чуди и докато крачеха по коридорите на Камъка. Секирата остави там, където си беше; забита във вратата, нямаше да навреди никому.
Стиснал в зъби края на дългостволата си лула, Мат отвори още малко сюртука си и се помъчи да се съсредоточи върху обърнатите пред него карти и монетите, пръснати на масата. Беше облякъл яркочервеното палто, скроено по андорска мода от най-хубава вълна, със златно везмо, виещо се по големите маншети и дългата яка. Всеки изминал ден му напомняше колко далече е Тийр от Андор. По лицето му се стичаше пот, ризата на гърба му беше подгизнала.
Никой от приятелите около масата не даваше вид, че изобщо забелязва горещината, въпреки че палтата им изглеждаха по-тежки и от неговото, с дебели, издути ръкави, подплатени с коприни, брокат и сатен. Двама мъже в червени ливреи със златни ширити пълнеха прилежно сребърните чаши на картоиграчите с вино и поднасяха блестящи сребърни тави с маслини, сирене и ядки. Горещината като че ли изобщо не притесняваше и слугите, макар от време на време те да се прозяваха в шепа, когато мислеха, че никой не ги вижда. Нощта беше в разгара си.
Мат се сдържа да вдигне картите си, за да ги погледне отново. Едва ли щяха да се променят. Тримата владетели, най-силните карти от петте, вече бяха достатъчни, за да спечели повечето ръце.
По-удобно щеше да се чувства в игра на зарове; по местата, където обикновено играеше комар, рядко се намираха тестета карти, а среброто сменяше притежателите си в петдесет различни игри със зарове, но тези млади тайренски лордчета по-скоро бяха готови да облекат дрипи, отколкото да играят на зар. Само селяните хвърляли зарове, въпреки че се въздържаха да го казват в негово присъствие. Не се бояха толкова от гнева му, колкото от това, което си въобразяваха, че са приятелите му. Играта, която играеха, се казваше „цепене“ и я въртяха час след час, всяка нощ, като използваха карти, изрисувани и лакирани ръчно от един човек в града — той беше натрупал цяло състояние от увлечението на тези мъже и на други като тях. Само жени или коне можеха да ги отвлекат от тази страст, и то не за дълго.
Мат беше схванал играта много бързо и макар късметът му да не беше толкова добър, колкото на зарове, беше достатъчен. До картите му лежеше натъпкана кесия и още една, още по-дебела, кротуваше в джоба му. Цяло състояние, щеше да си помисли той някога, в Емондово поле, достатъчно, за да преживее остатъка от живота си в лукс. Представите му за лукс се бяха променили, откакто напусна Две реки. Младите лордове около него държаха парите си безгрижно, хвърлени на бляскави купчинки пред тях на масата, но той нямаше намерение да се отказва от някои стари навици. В кръчмите и хановете понякога му се налагаше да изчезва бързо. Особено когато късметът наистина го споходеше.
Натрупаше ли достатъчно, смяташе да напусне Камъка — също толкова бързо. Преди Моарейн да разбере какво е намислил. Ако си беше тръгнал навреме, можеше вече да се намира на дни път оттук. Само дето тук имаше да се събира златце. Една нощ на тази маса можеше да му донесе повече, отколкото една седмица хвърляне на зарове по хановете. Само да не го изоставеше късметът.
Той леко се намръщи и изпуфтя загрижено с лулата, за да създаде впечатление, че не е сигурен дали картите му са печеливши. Двама от младите лордове също държаха лули между зъбите си, но инкрустирани със сребро и с кехлибарени мундщуци. Сред горещия неподвижен въздух ароматизираният им табак миришеше на пожар в дамски гардероб.
— Днес пристигна кораб на Морския народ — промърмори Реймон, без да вади лулата от устата си. Брадата на младия широкоплещест лорд беше изрядно оформена и намазана с благоуханно масло. Това беше последният вик на модата сред младите лордове, а Реймон гонеше модата точно толкова усърдно, колкото гонеше жените. Което усърдие отстъпваше единствено на страстта му към комара. Той хвърли сребърна крона върху купчината монети в средата на масата за нова карта. — Каравела. Това, каравелите, били най-бързите кораби, така разправят. Вятъра надбягвали. Виж, това бих искал да го видя. Душата ми да изгори, бих искал. — Не си направи труда да погледне каква карта е получил. Никога не го правеше преди да събере пет.