— Кога тръгваме в поход, Мат? — попита Баран.
— Не знам — отвърна той замислено. — Не мисля, че Ранд би започнал война. — Освен ако вече не бе полудял. Тази мисъл не беше от най-утешителните.
Останалите го изгледаха така, сякаш ги беше уверил, че утре слънцето няма да изгрее.
— Всички ние сме предани на лорд Дракона, разбира се. — Едорион се намръщи на картите си. — Но виж, в провинцията… Чувам, че някои върховни лордове, шепа, се опитват да съберат войска, за да си възвърнат Камъка. — Изведнъж всички престанаха да поглеждат към Мат. — Когато лорд Дракона ни поведе на бран, разбира се, всичко това ще се стопи. Във всеки случай, тук в Камъка всички сме му верни. Върховните лордове също, сигурен съм. Ония в провинцията са само шепа.
Верността им едва ли надхвърляше страха им от Преродения Дракон. За миг Мат се почувства, сякаш се беше канил да изостави Ранд в гнездо на пепелянки. А после си спомни в какво се беше превърнал Ранд. Беше по-скоро като да оставиш невестулка в кокошарник. Предишният Ранд му беше приятел. Но виж, Преродения Дракон… Кой можеше да е приятел на Преродения Дракон? „Никого не изоставям. Той сигурно би могъл да срине Камъка върху главите им, ако поиска. И върху моята, впрочем.“ Отново си напомни, че е крайно време да изчезва.
— Рибарски щерки — не — изломоти Естеан. — Ти вземи поговори с лорд Дракона.
— Твой ред е, Мат — подкани го изнервено Карломин. Изглеждаше поуплашен, въпреки че беше трудно да се разбере от какво точно — дали че Естеан може отново да ядоса Мат, или че разговорът отново ще се върне на темата за верността. — Купуваш ли карта, или си пас?
Мат осъзна, че се е разсеял. Всички освен него и Карломин имаха вече по пет карти, въпреки че Реймон беше прибрал картите си и ги бе поставил изрядно с лицето надолу до купчината пари, показвайки, че излиза от играта. Мат се поколеба, уж че мисли, след което отрони въздишка и подхвърли на масата още една крона.
Щом подхвърлената от ръката му сребърна крона подскочи, той внезапно усети, че късметът му от тънка струйка се стича на порой. Всяко издрънчаване на премятащия се върху масата сребърник отекваше в мозъка му; можеше да каже ези или тура и да познае как ще спре монетата при всяко премятане. Също както знаеше точно каква ще е следващата карта още преди Карломин да я сложи пред него.
Приплъзна картите на масата и ги разпери във ветрило с една ръка. Владетелят на пламъците го изгледа, редом до другите четирима. Амирлинския трон крепеше пламък на дланта си — но изобщо не приличаше на Сюан Санче. Каквото и да изпитваха тайренците към Айез Седай, все пак признаваха мощта на Тар Валон, макар „пламъците“ да бяха най-слабата боя.
Каква ли беше вероятността да му се паднат и петте? Късметът му работеше най-добре в случайните неща, като при заровете, но изглежда, започваше да се отърква повечко и на карти. „Светлината да ми изгори костите на прах, ако не е така“ — промърмори той. Или поне това мислеше да промърмори.
— Ето — едва не изрева Естеан. — Този път не можеш да го отречеш. Това беше на Древния език. Нещо за горене и за кости. — Той огледа ухилен масата. — Гувернантът ми щеше да се гордее. Ще взема да му пратя подарък. Ако разбера къде е отишъл.
От благородниците се очакваше да знаят Древния език, макар че в действителност малцина разбираха повече от Естеан. Младите лордове потънаха в спор какво точно е казал Мат преди малко. Изглежда, смятаха, че е някакъв коментар, свързан с топлината.
Кожата на Мат настръхна, когато се помъчи да си спомни какво точно беше изрекъл. Някакъв безсмислен низ от звукове, но въпреки това му се струваше, че би трябвало да го разбира. „Да я изгори дано Моарейн! Ако ме беше оставила на мира, сега нямаше да имам дупки в паметта, големи колкото цял фургон да пропадне в тях с все впряга, и нямаше да дрънкам… тези проклети неща!“ А освен това щеше да дои кравите на баща си, а не да обикаля света с пълни със злато джобове, но последното успя да изтласка от ума си.
— Ние да залагаме ли сме седнали тук — каза той дрезгаво, — или да си бърборим като някакви жени над плетките!